вторник, 2 юни 2020 г.

По неволите на един бездомник (РАЗКАЗ)

Източник: Facebook

Дядо Ставри хвана двете страни на тънката шуба, която бе открил в боклука миналата седмица, опитвайки да се предпази от студа, ала неуспешно. Лютият вятър все откриваше пролука, през която да влезе.

 Беше краят на декември, ходилата му потъваха в снежната покривка. Гологлавият мъж едва вървеше, мокрите му крака, се бяха вкочанили от студ. Беше гладен, много гладен. Днес не успя да събере дори лев, за да си купи хляб. Механично постави ръката си върху къркорещият стомах.

Дядо Ставри ненавиждаше това време от годината – студено, мокро и безлюдно. Щеше ли да оцелее до пролетта, питаше се докато джвакаше по снега. През целият ден се бе молил да срещне някой добър човек, който да се смили над него и да му даде пари поне за едно коматче хляб, ала такъв не се намери.

Минувачите, които минаваха покрай него се правеха, че не виждат съсухрената му пигментирана, протегната ръка напред, молеща за милостиня. Някои дори извръщаха поглед встрани, не искаха просещият дядо да помрачава празника им.

С последни сили старецът продължи да върви към насрещната жилищна сграда. Седна да си почине под навеса. Знаеше, че няма много време за почивка, хората не обичаха разни скитници да „дремят“ пред дома им, чувстваха се заплашени.

Миналата година се бе спрял под стряхата на една голяма къща, тъй като беше завет. Щеше да остане само, докато настъпи утрото, после щеше да си тръгне, опита се да обясни това и на стопанина, бог му е свидетел!, но онзи излезе разярен никакви думи, не успяха да го вразумят. Не се смили нито от молбите му, нито от сълзите му, а продължи да го налага.

Мириса на цвърчащите пържоли на скарата, напълни устата му със слюнка. Колко гладен беше само! За миг му мина безумната идея, да почука на вратата и да помоли хората за едно крайшниче хляб, но спомена за боя, който му хвърлиха миналата година, го спря.

Едва се бе възстановил след това. Нямаше нито лекар, нито болкоуспокояващи. Добре, че тогава една баба го бе съжалила, носеше му хляб, понякога и топла боб чорба, в малка кутийка. Цял живот щеше да ѝ бъде благодарен. Ако не беше тя, вече щеше да е мъртъв.

Ще се запитате, добре де, защо му е да живее? Няма покрив над главата си, нито семейство, при което да се прибере, защо просто не се предаде на милостта на бога?

Не зная, нито пък той. Зная само, че се радваше на всяка минута живот.

Дядо Ставри облегна гологлавата си глава на студената стена и затвори за очи. В съзнанието му изникнаха образите на мъж, жена и двете им дечица. Бяха се събрали около коледната трапеза. Всички бяха много щастливи, говореха си, хапваха си от печеното свинско месо и си разменяха подаръци.

Когато отвори очи, вече не чувстваше студ и не виждаше. Нищо.

„Мъртъв ли съм?“, запита се старецът, който опитваше да различи нещо в мрака. „Трябва да съм умрял.“, отговори си сам дядото. „Не виждам светлините на уличните лампи, не чувствам жестокият вятър, брулещ лицето ми…“. Коремът му пак изкъркори, нима и мъртвите усещаха глад?

-       Камерата е готова. – чу мъжки глас в далечината.

-       Чакай, да събудя старчето. Никой няма да гледа видеото, ако глупака спи. – чу друг да му отговаря, а в тона му личеше весела нотка.

Дядо Ставри бе объркан. Очевидно все още бе жив, но какви бяха тези мъже, които си говореха за него? И къде изобщо се намираше? За какво им беше необходима тази камера? Да не би мъжете да са репортери? За него ли ще правят репортаж?

-       Хляб. – примоли се дядо Ставри, с надеждата, че непознатите ще го нахранят.

Смехът им се заби надълбоко в сърцето му, които и да бяха странницте нямаше да го нахранят. Продължиха да се смеят, сякаш клетият човек не ги бе помолил за парченце хляб, а им бе разказал много смешен виц. Дядо Ставри избърса потеклата сълза с опакото на ръката си. Мъка раздираше душата му, що за хора бяха те? Не се гневеше, че не искаха да го нахранят, ало звънкият им смях, бе като сол в раната.

Светлините едва не го ослепиха, Ставри стисна силно клепачи и бавно ги отвори, опитвайки да привикне със светлината. Усети две силни ръце да го хващат изпод мишниците, за да го изправят.

-       Уф, че вониш! – каза мъжът, който го държеше.

Вкочанените нозе на дядо Ставри едва се държаха, добре, че беше мъжът, който го подпираше, за да не се сгромоляса на пода.

След като свикна с осветлението на лампите, дядо Ставри разбра, че са в някакъв огромен гараж, по средата имаше голяма камера, а зад нея едър мъж. Гиганта, който му помагаше да върви го просна на пода пред мигащата червена лампа.

Дядо Ставри все още не можеше да разбере какво се случва. Кои бяха тези и защо го бяха довели тук? И за какво им е камерата? Нещо му подсказваше, че няма да правят репортаж за него. Тогава какво…?

-       Легни! – заповяда му исполина и дядото го послуша. След като легна по гръб, мъжът сложи някакви вериги на крайниците му.

-       Какво ще правите с мен? Защо ме оковавате? – попита с треперещ глас стареца.   

-       След малко ще разбереш. – каза мъжът зад камерата.

Другият, който го бе оковал, изчезна някъде. Дядо Ставри започна да се плаши. Не беше на добро тая работа. Защо им е на тези непознати да се занимават с него? Какво щяха да спечелят? Дали не си мислеха, че могат да искат откуп? Ако бе така, само си губеха времето. Ставри нямаше семейство, което да плати за освобождаването му, а на хората едва ли им пукаше за някакъв бездомник, та да платят на похитителите.

-       Момчета, пуснете ме. Нямам семейство…

-       Знаем, старче! Точно затова си идеален. – отвърна му оператора.

Гиганта, който си беше сложил черна маска със зловеща отворена уста, се върна, а в ръката си носеше голям сак.

-       Готов ли си?

-       Да. – отвърна оператора. – И 3, 2, 1. Начало.

Исполина отвори сака и започна да изважда всякакви инструменти от там. „За какво му са? Какво ще прави с тях?“, запита се дядо Ставри наум.

Маскираният мъж взе големи клещи, размаха ги пред камерата и тръгна към дядо Ставри.

Болката от счупеното му кутре го накара да извика силно, а мъжът зад маската се изхили, насочвайки се към другият му крак.   

Когато Маската се увери, че е счупил и двата му пръста на краката, отиде до сака, за да вземе нов инструмент за мъчение.

Този път си бе харесал нещо, което приличаше на белачка за картофи.

Дядо Ставри започна да се дърпа и да шава, надявайки се да избегне поредната порция болка, ала Маската вече бе до него. Здраво хвана главата му, като не му позволяваше да я мърда и прокара белачката през лицето му, белейки кожата му като обелка от ябълка.

Писъците на мъжа проехтяха из целият гараж, сълзите му се смесиха с кръвта, стичаща се по лицето му. 

„Що за изроди бяха тези хора?!“, питаше се старецът. С какво бе заслужил тези страдания? В живота си не бе сторил никому зло. Единственият му грях бе, че е бездомен…

Маската се върна с чук. Не обръщаше никакво внимание на сълзите и на молбите на клетника. Дядо Ставри дори си мислеше, че болката и униженията му, забавляват неговият мъчител.

Прас! Пук! Прас! Пук!, Дядо Ставри чу изпукващите му колене под ударите на чука. Болката бе невъобразима. Дядото плачеше като малко бебе за майка си. Но Маската нямаше милост. Не знаеше що е мъка. Вместо да се смили над стареца, изверга се върна с бормашина.

Единственото, което остана на дядо Ставри, бе да се моли смъртта да настъпи по-бързо. Не знаеше дали бог се бе смилил над него, или старостта му си бе казала думата, ала усети киселините, идващи чак до гърлото му. Това бе странно, не беше ял от дни, от какво ли ги бе получил?

Дали от болката, от желязото, пробиващо глезена му?

Маската извади супена лъжица от сака. Нагря метала със запалка.

„Какво ще прави с тази лъжица?“ Дядо Ставри вече не бе на себе си от страх. Нещата, които си представяше, докато Маската затопляше лъжицата бяха по-страшни от това, което му предстоеше. Цял ден се бе молил за малко храна, а сега той щеше да се превърне в такава…

Стареца облегна глава не студеният под, затвори клепачите си, без да обръща внимание на изтръпването в лявата му ръка. Извика образите на тъмнокосият мъж, русата жена и двете им деца – неговото въображаемо семейство. Вече нямаше мъчители. Нямаше болка. Нямаше кръв. Имаше само една тъмна бездна…

 

КРАЙ

Габриела Плочева®

четвъртък, 28 май 2020 г.

Моят ужасяващ опит в дълбоката мрежа (РАЗКАЗ)

Източник: RAMISA ROB


Влязох в стаята на брат ми видно развълнувана. Родителите ни най-накрая заминаха на море, оставяйки ни сами в къщата за седмица. Нямах търпение да звънна на всичките ни приятели за предстоящият купон у нас.

-       Какво правиш, Алекс? – попитах брат си, който бе напълно погълнат от компютъра си. Макар и близнаци, с него изобщо не си приличахме – нито по външен вид, нито по характер. Той предпочиташе да играе игри, да заляга над уроците, а аз си бях купонджийка.

-       Нищо. Махни се. – отвърна ми той.

Аз разбира се, не го направих, надникнах над рамото му. Беше ми интересно какво прави. Очаквах да видя полето на една от онези ролеви игри, които всички задръстеняци в училище играеха, но вместо това брат ми се ровеше из интернет.

В сайта, който бе отворил, бе пълно с всякакви наркотици. Не знаех, че можеш да си купиш дрога от интернет. Компютърните ми умения опираха до социалните мрежи и Photoshop.

Александър кликна върху някаква картинка с изобразена марихуана, без да ми обръща внимание. Попълни данните за доставка и плати в биткойн. Още тогава сайта ми се стори подозрителен, никак не ми хареса факта, че брат ми даде на интернет-дилъра си адреса, на който живеехме. И двамата можехме да загазим сериозно.

-       Луд ли си? Защо им даде адреса ни? – развиках му се аз.

-       Успокой се, Сис. – отвърна Алекс. – Да не мислиш, че ми е за първи път? – присмя ми се той. – От месеци пазарувам от дълбоката мрежа.

„Е, щом го е правил и друг път, значи няма проблем.“, помислих си и отидох в стаята си.  

Телефонирах на всичките си приятели за предстоящото парти, а след това отидох до магазина, за да купя алкохол и нещо за хапване.

Противно на очакванията на брат ми, доставката не бе доставена на същата вечер, нито пък на следващият ден. Алекс беше бесен, бе заплатил марихуаната с последните си биткойни, а вече няколко дни не идваше.

На третият ден беше силно разтревожен, родителите ни щяха да се приберат след няколко дни, а доставката все още не беше дошла. Аз също се тревожех, не исках семейството ни да разбере, че брат ми пуши джойнт.

-       По-добре откажи поръчката. – казах му на четвъртият ден. – Ако дойде, когато нашите са си вкъщи и двамата ще имаме сериозни проблеми.

Ала Александър не искаше и да чуе, беше сигурен, че ще пристигне на следващият ден.

-       Добре, но, ако и утре не е дошла, ще я откажеш! Обещай ми!

След като брат ми, ми даде думата си, се поуспокоих. Тази нощ решихме да си направим кино вечер. Изтеглихме си филм на ужасите, направихме си пуканки и се настанихме удобно в хола, където беше системата за домашно кино.

       Силното чукане ни стресна. В първият момент си помислихме, че ударите по вратата идват от страшният филм, който си бяхме пуснали, но, когато чукането се увеличи, се усетихме, че идва отвън.

Тъй като и двамата се бяхме поизплашили от филма, отидохме да отворим заедно. В този момент и двамата съжалявахме, че родителите ни не бяха сложили шпионка на входната врата.

Отворихме леко вратата. Спомням си, че в този момент ръцете ми се бяха изпотили, а сърцето ми сякаш се беше качило чак в гърлото.

Мъж, със странна рижава коса, стърчаща във всички посоки блъсна силно, притворената врата, изблъсквайки брат ми назад.

Стоях лице в лице с огромния непознат, който ми се усмихваше зловещо. Бързо се окопитих.

-       Какво си мислиш, че правиш? – развиках му се аз, когато засядащата буца в гърлото ми, изчезна.

Вместо да ми отговори, непознатият тип ме зашлеви силно през лицето. Паднах, удряйки главата си в плочките. Всичко пред очите ми стана мъгла. Не можех да видя нищо, от потеклите сълзи. Тогава усетих как някаква ръка ме сграбчва за крака, дърпайки ме навън.

За миг си помислих, че ще ми се случи нещо ужасно. Какво ли не ми мина през главата. Че противният тип ще ме отвлече, искайки откуп от семейството ми, че ще ме измъчва, че ще ме убие…

Именно страхът ме подбуди да изритам с другият си крак гадната мутра на непознатият. Пусна ме, не бе очаквал ритника.

Алекс, на който му бе трябвало повече време, за да осмисли цялата ситуация ми помогна да стана. Затворихме вратата точно в момента, когато нахалника отново понечи да влезе.

 Ударите по портата, не ни разколебаха нито за миг, докато Алекс заключваше портата и местеше шкафа за обувки, с който да я залости, аз прибягах до кухнята, грабвайки няколко ножа от дървената поставка.

Когато се върнах въоръжена и готова за бой, ударите все още не бяха стихнали. Рижавият мъж горещо желаеше да влезе в къщата.

-       Алекс. Алекс. Отвори вратата, Алекс. – приканваше го изрода. Ала ние не го направихме, стояхме с по един нож във всяка ръка, чакайки мъжът да разбие вратата и да нахлуе.

Сърцето ми щеше да се пръсне, онзи изверг не се отказваше. Блъскаше неуморно вратата, псуваше, проклинаше, заплашваше ни.

-       Алекс, мога да се върна и утре, и в другиден, когато родителите ви са у дома. – не се отказа непознатият. – Ще ти хареса ли, ако нарежа майка ти на малки парчета, докато спи? Или предпочиташ да я разпоря като риба? – хилеше се извратеняка отвън.

Не знам дали страхът, че утре ще се върне и ще преживеем отново същият ужас или страхът, че нещо може да се случи с майка ми, ме накара да отключа вратата и да дръпна леко шкафа за обувки настрани.

Глупака само това и чакаше, щом чу превъртащият се ключ, натисна бравата надолу. Стиснах силно ножовете в ръцете ми и кимнах на брат ми.

Всичко се случи толкова бързо, че понякога си мисля, че е било просто кошмар, а не действителност.

Типа нахлу вътре, ала не видя, че се бях качила върху шкафа. Не забеляза проблясващото острие, преди да се забие в черепа му…

 

 

КРАЙ

Габриела Плочева®

сряда, 27 май 2020 г.

Експерименти (Разказ)

Източник: Wall Street International


Месечината огряваше пустите, тъмни улици в затънтеното селце. Хората отдавна се бяха прибрали по къщите си, не искаха да срещнат нечисти сили по пътя.  

Единствените безумци, които все още се шляеха в мрака, бяха Милена и приятелят ѝ Константин. И двамата живееха за мига, тъй като бяха от заможни семейства, можеха да си го позволят.

-       Намали-и-и! – изписка Милена, когато Коцето увеличи скоростта на новият си автомобил – подарък от родителите му за 19-тия му рожден ден.

Вместо да намали, Константин увеличи скоростта още повече. Какъв е смисълът да има спортна кола, ако не може да ѝ се накефи максимално? Коцето натисна педала на газта още по-силно, което се оказа голяма грешка. Тъй като през целият ден бе валяло като из ведро, пътната настилка бе хлъзгава. Колата поднесе към канавката.  Милена се разпищя.

За радост на разглезените хлапета, Константин успя да завърти колана в срещуположната посока и да натисне спирачката навреме.

-       Кретен! – Милена удари приятеля си в рамото и излезе от колата. 

-       Къде отиваш? Ела тук! – извика след нея Константин, но разбра, че приятелката му няма никакво намерение да се качи обратно в колата.

Коцето паркира колата на широкият път вдясно, където стоеше Милена, опитваща се да си поеме въздух. Той нямаше никаква представа, че момичето се бои от бързите скорости. Баща ѝ бе луд по бързите коли. Като малки, с близначката ѝ често се возеха в колата на татко си, докато не изгуби сестричката си в зверската катастрофа, предизвикана от баща ѝ.

Оттогава Милена изпитваше неистов ужас от безразсъдни шофьори. След смъртта на сестра ѝ, Милка, както я наричаха близките ѝ, не се качи повече в колата на баща си, макар да знаеше, че е станал предпазлив шофьор.

Милена извади цигарата с джойнт, която стоеше в кутията ѝ с цигари. Марихуаната винаги действаше успокоително на нервите ѝ. Издиша дима.

-       Полудя ли? Веднага го изгаси! – скара ѝ се Константин, когато усети острата миризма на ганджа. Имаше си причина за избухването му, разбира се. Миналото лято, катаджиите го бяха спрели и след като му направиха drug test, беше задържан за 24 часа от полицията. Баща му, естествено потули нещата, в света няма нещо, което парите да не могат да ти осигурят, но не и преди да му удари здрав пердах. С лудорията си, Коцето едва не бе съсипал предизборната кампания за кмет  на баща си. 

-       Няма, помага ми. – изрече Милена, дърпайки от цигарата с наслада.

-       Тогава поне се скрий, ако дойде полиция, ще загазим!

Милена избухна в смях, нямаше представа, че приятелят ѝ е такъв задръстеняк. Освен това тревата започна да я хваща, а това бе един от ефектите ѝ. Но Константин беше непоколебим или щяха да намерят по-уединено място, или щеше да я зареже насред нищото.

-       И къде предлагаш да отидем? – попита Милена. Наоколо нямаше нищо, освен малки къщурки, накацали по хълма.

-       Ето там. – Константин ѝ посочи високата къща на няколко метра от тях.

Двамата оставиха колата и се запътиха към тухлената къща на два етажа, с начупени прозорци. Едва ли някой щеше да разбере, че са били там.

Сградата беше отдавна изоставена, убедиха се сами още щом прекрачиха прага. Навсякъде беше пълно с боклуци, стъкла от натрошените прозорци, а смрадта на изпражнения се носеше из всички стаи. Остарелите мебели, бяха накъсани и с огромни петна.

Докато Милена дърпаше от цигарата с марихуана, Константин оглеждаше къщата с фенера на смартфона си. Едва забеляза малката камера в ъгъла сред цялото това сметище.

-       Какво правиш? Не пипай тези боклуци! – скара му се Милена.

-       Може да има нещо интересно. – Въображението на Константин започна да рисува различни сценарии. Повечето включваха голи тела.

Любопитството на младежа надделя, Коцето реши да провери какво са заснели собствениците на изоставеното място, надявайки се, че е домашно порно, а не някое семейно събиране.  

На екрана се появи младо момиче, сълзи течаха по страните ѝ. Задъхваше се между думите.

„Ако гледате това видео, най-вероятно вече съм мъртва.“, започна блондинката от камерата. „Моля ви! Моля ви! Занесете камерата в полицията! Някой трябва да направи нещо срещу тези изроди!“, плачеше девойката.

-       Какво е това? – полюбопитства Милена, която все още пушеше встрани.

-       Не знам. – отговори ѝ Коцето, който вече изгаряше от любопитство. Да, видеото не се оказа порно както се бе надявал, но това изглеждаше дори по-интересно.

„За мен е вече твърде късно“, продължи видеото. „Те са след мен. Най-вероятно всеки момент ще нахлуят в къщата, за да се отърват от мен. Надявам се само да имат милост и да умра бързо. Знам, че няма да е безболезнено, тези хора, ако изобщо могат да се нарекат така, са жестоки.“

Константин паузира видеото. Филма щеше да се окаже по-извратен отколкото предполагаше. В главата му валяха хиляди въпроси. „Дали е мъртва?“, „Дали е успяла някак да се спаси?“, „Кои са тези хора?“, „И какви бяха тези хора, за които говореше блондинката“?

-       Хей, има ли още? – попита Коцето.

Милена му подаде цигарата, която вече бе наполовина, опитвайки се да сподави една кашлица.

-       Внимавай, силничко е.

Когато завъртяха цигарата, двамата седнаха на мръсния, одърпан диван. Коцето натисна копчето и видеото продължи.

„Досега не бях виждала такава жестокост в дълбоката мрежа. Дори не знам как се озовах в онзи гнусен сайт. Единственото, което исках е да си купя марихуана, а вместо това попаднах в чат-стая. Заприказвах се с един от потребителите, попитах го как мога да си купя наркотици, той ми изпрати един линк, върху който ми се искаше никога да не бях кликала.“, образът на момичето се размазваше, сигурно ръката ѝ е треперела, докато е заснемала видеото.

„Когато страницата зареди се озовах в Ада. В сайта беше пълно с видеа, кликнах върху „Разчленен бездомник“ и искрено съжалявам, че го сторих и до днес. Мъжът, който тези чудовища бяха отвлекли, бе измъчван по невъобразими начини. Експериментиращият искаше да разбере колко болка е склонен да преживее бездомника, преди да издъхне. Горенето с горелка, съсичането на малки части от тялото, бяха само част от многото мъчения, на които мъжът бе подложен.Не можех да гледам повече. Изключих видеото и отидох до банята, за да наплискам лицето си с вода.

Докато бях в банята се чудех дали да не звънна на полицията, но нямах идея какво ще им обясня. Все пак не бях сигурна дали видеото е истинско. В крайна сметка реших да оставя нещата така и да не влизам повече в дълбоката или тъмната мрежа.

Но не можех да забравя. Те не ме оставиха. На следващата  сутрин си ровех телефона, докато пътувах с автобуса към университета. Получих съобщение в Месенджър от мъж с никнейм Доктора. Отворих го, стана ми любопитно. Краткото съобщение гласеше: „Хареса ли ти видеото, Плами?“ В началото не можах да разбера за какво говори, изобщо не направих връзката, затова го попитах кое видео визира. В чата лъснаха няколко снимки, на които се виждаше мръщещата ми се физиономия, докато гледах експеримента с бездомника. Откъде този психопат ми имаше Фейсбук профила, как бе успял да ме заснеме?

Направих единственото, което ми се струваше логично. Блокирах профила на Доктора, надявайки се, че повече няма да ме тормози.

Колко се бях заблуждавала! Това бе само началото! През изминалите дни получих куп съобщения и обаждания от непознати номера. Всички бяха заплашителни. В някои Доктора подробно ми описваше как иска да експериментира върху мен, че искал да види как изглеждам отвътре. Не знаех какво да правя, затова отидох при полицията, но и те не успяха да ми помогнат. Не откриха нито кой стои зад непознатите номера, нито сайта за човешки експерименти, на който бях попаднала в дълбоката мрежа.

Когато се прибрах отново получих съобщение. „Голяма грешка…“

„След ходенето ми в полицията, нещата се влошиха още повече. Започнах да получавам имейли, с прикачени снимки, на които се виждах АЗ – как пазарувам, как се виждам с приятелки, как вървя в университета… Те знаеха всичко за мен, не само коя съм, но и къде живея, къде уча, кои са приятелите ми… По някакъв необясним за мен начин, те се бяха сдобили с подробна информация за живота ми.

Реших, че още на следващата сутрин ще отида в районното. Този път полицията може и да успее да открие нещо. С тази малка надежда, си легнах да спя.

Не знам колко часът беше, когато чух шум, идващ откъм входната врата, сякаш някой се опитваше да нахлуе в дома ми. През двете ми години в университета, никога не се бях бояла, че някой ще влезе с взлом вкъщи. Досега.

Страхувам се и то много. Какво щеше да попречи на Доктора, който очевидно знаеше всичко за мен, да ме отвлече и да приложи някои от извратените си експерименти върху мен?

Когато чух затварящата се врата, вече бях сигурна, някой определено беше влязъл вкъщи. Слава богу, че живея на първия етаж, излязох бързо на терасата и скочих долу, навяхвайки леко десният си глезен.

Когато видях лампата, която светеше в спалнята ми, знаех, че трябва да бягам с всички сили. Ала се бавех, заради проклетият ми крак. Навън беше тъмно, не минаваха нито коли, нито минувачи, които да помоля за помощ.

Не знам колко километра бях избягала, ала усещах преследвача по петите си, тъй като той бе с кола, гледах да бягам из по-тесните улички, през които вана, с който ме преследваше да не може да мине.

Когато видях разрушената къща се зарадвах, с малко късмет той не би ме открил тук.“

Милена и Константин се спогледаха. Филма, който си бяха пуснали от любопитство ставаше все по-странен… и плашещ. Макар никой да не попита на глас и двамата се замислиха върху възможността, разлагащият се труп на блондинката да е някъде тук, в къщата.

Коцето стана от дивана, на който се бяха настанили и реши да огледа мястото, на което бе открил камерата. Междувременно гласът от видеото продължи да разказва своята зловеща история:

„Открих тази камера в къщата. Правя това видео, с надеждата, че ще достигне до някого и цялата тази лудост ще спре.“

-       Хей, чу ли това? – попита Милена.

Константин не ѝ отговори, беше решен да открие трупа на момичето. Освен това бе сигурен, че на  напушената му приятелка просто ѝ се е причуло. Коцето, осветяваше боклуците с фенерчето на мобилният си телефон, с надеждата, че няма да открие труп.

В началото на видеото, всичко му се бе сторило като шега, но сега нещо го караше да си мисли, че тази къща не е особено безопасна. Разрита с крак празните опаковки от храна и напитки.

„Моля, ви моля ви, ако това достигне до вас! Дайте го на полицията!“, продължи да умолява блондинката от камерата. „Не знам дали ми се причува, но отвсякъде чувам сподавен смях и тежки стъпки.“

Константин не успя да открие нищо в сметището в ъгъла. Двата писъка го стреснаха, единият бе дошъл от камерата, а другият от приятелката му. Когато се обърна към нея, едва не изпищя и той.

Срещу тях стоеше висок и много едър мъж с искрящо бяла докторска мантия. Не можеха да видят лицето, защото имаше маска, но видяха двата сатъра в ръцете му.

-       Ще започваме ли с експеримента? – попита мъжът зад маската, точейки сатърите един в друг…

 

 

 

КРАЙ

Габриела Плочева®

понеделник, 20 април 2020 г.

След чумата (Разказ)

Източник: rarehistoricalphotos



Беше изминала почти година след като чумата, наречена COVID-19 бе покосила целият свят. Противно на очакванията на хората и масовата заблуда на медиите, живота не продължи постарому. Нещата не само, че не се бяха нормализирали, но бяха тръгнали стремглаво надолу.

„Черната смърт" бе взела живота на 1/3 от населението, коронавирус – 10 милиона, глада – милиарди…

След като обявеното извънредното положение приключи, хората бяха ентусиазирани, че ще могат да се върнат отново на работа, че ще могат да нахранят гладните си деца и да покрият дълговете си.

Но работа, на която да се върнат – нямаше. Повечето предприятия бяха фалирали. В цялата държава не бяха останали повече от 10 чуждестранни инвеститори, които се възползваха от настаналата криза и орязаха заплащането на служителите си.

Възнаграждението, което малкото успели да си намерят работа взимаха бе с 60% по – ниско от минималната работна заплата, която хората взимаха преди вирусната епидемия. Останалите, които не работеха (85 % от населението) преживяваха на кредити, но и това не продължи дълго. Два месеца след падането на карантината – фалираха три банки и пет банкови институции. Само месец по-късно останаха две функциониращи банки, чиято основна и единствена дейност бе дебитиране, бояха се, че ще ги застигне същата участ. И с право, кредитите, които колегите им бяха отпуснали бяха милиони левове, а парите с които оперираха, бързо бяха изтеглени от хората, боейки се, че банката им ще банкрутира и те ще изгубят спестяванията си. И точно това стана, останали без дебит, банките фалираха.

Дори най-печелившият бизнес в света – фармацефтиката обяви фалит. Боледуващите нямаха пари да си купят скъпите лекарства. Дните, в които джипито ти изписва медикаменти на стойност 60 лева за някаква си настинка, отминаха.

Е, имаше и хора, които успяха все пак да закрепят някак положението. Тези, които се бяха усетили навреме отвориха хлебопекарни. В началото печелиха добре, но след като банките и „бързите кредити" преустановиха дейност, и на пекарите им причерня. Само работещите можеха да си позволят хляба, чиято стойност рязко се бе повишила. След това и сами можете да се досетите какво последва, повечето от тях – фалираха.

Българите не бяха гладували така от „Виденовата зима" насам. Но сега глада бе дори по-голям. Времената бяха толкова тежки, че от затворите пускаха на свобода почти всеки, тъй като нямаха средства, с които да ги издържат. Много от данъкоплатците не плащаха данъци, голяма част от тях дори вече нямаха дом.

Улиците бяха изпълнени с помияри, чакащи на милостта на някой съвестен гражданин, но такъв нямаше, всеки къташе и малкото, което има. Вече почти и бездомни животинки не се срещаха по улиците, някои от тях бяха умрели от глад още по времето на вирусната епидемия, а малкото оцелели се превърнаха в плячка на изгладнелите, бездомни чакали. Човека все още си оставаше най-големият, най-жестокият и най-страшният хищник на планетата.

Беше страшно да вървиш по улиците сам и невъоръжен. Не, не, защото ще те ограбят – предметите и бижутата нямаха стойност нито на улицата, нито в отдавна изпразнените заложни къщи. Нито в този черен, мрачен свят… Вече никой не се нуждаеше от материалното, а само от едно – храна.

От храна се нуждаеха и Мария, и Надя. Мария бе изгубила всичко в живота си – пари, работа, съпруга, който след големите протести беше застрелян като диво прасе на площада, заедно с другите протестиращи, и къщата, която бе взета от банката за неплатени дългове. Единственото, което Мария имаше на този свят бе дъщеричката ѝ Надя. Колко свидно ѝ бе русото момиченце със сини очи, които вече не гледаха игриво, а бяха посърнали от глад.

- Хайде, малката ми, още мъничко! – примоли се Мария. Цял ден се бяха скитали по мръсните, претъпкани с хора улици в търсене на нещо за ядене.

Не бяха яли нищо от онази жилава пепелянка, която бяха убили преди седмица. Животинката им стигна за два дни. Не бяха хапвали и залък от четири.

На Мария ѝ се прииска да завие от болка и безсилие, да вика по Бога, който бе извърнал поглед от тях. Колко пъти бе мислила да върже два камъка за нозете си и да се хвърли в морето, но майчиния инстинкт винаги надделяваше. Кой ще се грижи за Надя? Кой ще нахрани дъщеричката ѝ? Кой ще я пази?
Мария опита да сдържи напиращите сълзи, ала пуста женска слабост, не успя. Сърцето ѝ кървеше!

- Не плачи, мамо! – каза Надя с детското си гласче. – Не плачи! Ще видиш днес ще намерим храна!

- Знам, миличката ми! – усмихна се майка ѝ, бършейки горещите сълзи от изпитото си от глад лице. – Знам!

Може би беше само късмет, а може и Бога най-накрая да ги бе видял. Пред тях се ширеше малка пекарна. Аромата на прясно изпечен хляб гъделичкаше носовете им, подканваше ги да влязат вътре и да опитат от житното изделие.

Мария стисна силно Надя за ръката. Чудото, за което се молеха, се случи. Скоро щяха да се нахранят.

На входа ги посрещна оплешивял мъж на средна възраст. Още щом видя двете мръсни, измършавели жени, погледа му се измени. Никак не му приличаха на платежоспособни. А в тези тежки времена само това бе от значение, дните на благотворителност отдавна бяха отминали.

- Добър ден! – поздрави ги собственика на пекарната

- Добър ден! – отвърна на поздрава му вяло Мария. Нямаше сила дори да говори.

- Хляба ни е още топъл, - започна да предлага стоката си мъжа. – преди малко ги изкарах от пещта!

Надя гледаше топлите питки и франзели, чиито аромат ги „посрещна" още от улицата. Устата ѝ се напълни със слюнка при вида на вкусните изкушения.

- Ето този хляб. – Мария посочи към топлият бял хляб. За нея нямаше никакво значение какъв ще е, стига да нахрани дъщеря ѝ.

Пекаря изгледа дриплите отново отгоре до долу. Все още се съмняваше, че ще могат да си платят. Преди да им опакова хляба, реши първо да разбере дали имат пари. Беше се случвало клиенти да грабват хляба и да си тръгват без да платят.

- Пет лева.

Мария стисна сребърното бижу в ръката си. Годежният ѝ пръстен бе единственото, което ѝ остана от покойният ѝ съпруг. Пусна го в протегната ръка на продавача, с надеждата, че все пак ще нахрани дъщеричката си.

Пекаря огледа благородният метал в дланта си, намръщи се. Знаеше си, дриплите нямат пари.

- Че кой ти иска пръстените?! – викна той и хвърли бижуто по жената. – Марш оттук, скитници! – продължи да вика по тях хлебопекаря.

- Моля те! – примоли се майката със сълзи на очи, ала те не трогваха закоравялото му сърце. – Детето ми е гладно!

- А, моите деца кой ще нахрани? – ядоса се още повече пекаря. – Марш оттук, просяци!

Майката грабна момиченцето си в прегръдката си досущ като майка-орлица и изфуча през вратата. Сълзите замъгляваха зрението ѝ, но Мария не спря да тича с детето на ръце. И днес детето ѝ щеше да заспи гладно.

Скитаха се по улиците, докато слънцето не обагри небето в оранжеви нюанси. „Какъв красив залез!", помисли си Мария, докато събираше съчки за огън. По това време на годината денят бе топъл, а нощта – студена.

Надя се бе облегнала на дървото на малката полянка, където бяха спрели да пренощуват.

Мария струпа клонките в малка купчинка и започна да върти пръчката в ръцете си, докато изсъхналите клечки и листа не пламнаха. Наниза на импровизиран шиш малкото парче месо и го сложи над огъня.

„Днес детето ми няма да заспи гладно!", мислеше си Мария, докато с едната ръка въртеше шиша над огъня, а с друга притискаше плата към кървящата рана…




КРАЙ
ГАБРИЕЛА ПЛОЧЕВА®