 |
| Фотограф: Стела Божкова |
- - Недей! – извиках на сина си.
Бе
посегнал към малката прашасала кутийка
върху бюрото ми. На никого не позволявам да я пипа.
Борис
сведе виновно глава, но пламъкът на любопитството продължи да гори в кафявите
му очи. Трябва да потуша интересът му час по-скоро. И други бяха любопитни и как свърши всичко
накрая?
Извадих
една пура от чекмеджето на махагоновото ми бюро. Сипах си уиски от гарафата и
се настаних в коженото ми кресло пред
запалената камина. Бушуващият огън бе единствената светлина в затъмненият ми
кабинет.
- - Ела сине.
Светлокосият
ми син послушно се настани край огъня до мен.
- - Братята ти са още малки, за да чуят
историята, която ще ти разкажа. – Не, че ти си много голям, помислих си, но
по-добре да сънуваш кошмари довечера, отколкото да събудиш спящото зло... – Но
ти си достатъчно голям, за да чуеш. – отвърнах му. Стар родителски трик. ;)
- - Каква история, татко? – блеснаха очите му.
Отрязах
пурата, изхвърлих малкото парче в пламъците, запалих я с клечка кибрит и
издишах отровният дим. Отпих от чашата с
кехлибарена течност с удоволствие. Скъпата ми съпруга ще ми бъде много бясна,
когато вкуси от устните ми и долови сладкия вкус на пури. Дръпнах си още
веднъж.
-
Баща ти не винаги е бил корабен магнат. – казах
на разглезеният си син и отпих от чашата. – Родителите ми бяха много бедни,
едва ме изучиха в гимназията. След като завърших баща ми почина и аз като
най-голям трябваше да се грижа за по-малките ми братя и сестри, и за скъпата ми
майчица.
Никога
няма да забравя как за една нощ от хлапак се превърнах в мъж. Майка ни бе
съсипана, трябваше да храни шест гърла, а не умееше нищо. Нито пък аз.
- - Започнах работа на пристанището като товарач.
– продължих разказа си. – Няма да те лъжа, тежко беше, но плащаха добре.
- - Тате, това какво общо има с кутийката? –
прекъсна ме Борис.
- - Тихо! – скарах му се. Днешното поколение няма
никакво уважение към по-възрастните! Дай им само компютърни игри, телевизия и
вредна храна и дори няма да се сетят за съществуването ви! – Работих там около
две години, докато не се срещнах с един стар приятел на покойният ми баща от
войната. Беше капитан на величественият кораб Терор. Говореше се, че каютите
били от чисто злато, а приборите от сребро. Побъбрихме си в едно от кафенетата
на пристанището. Този ден промени съдбата на целият ни род! – Погледнах към
сина си с гордост и той като всичките ми деца учеше в частно училище,
разполагаше с личен асистент, който да се грижи за всичките му прищевки.
Осигурих на семейството си всичко, за което някога бях мечтал. – Взе ме като
моряк на кораба си, още на следващата сутрин отплавахме.
Терор
надхвърляше 250 метра със сигурност, помислих си първият път, когато се качих
на него. Кораба бе разделен на пет малки квартала, всички с коренно различна
обстановка; разполагаше с 13 палуби и 2000 каюти. Това страшилище можеше да
побере 1500 служители и 4000 пътници!
- - Тате! – бутна ме сина ми, изваждайки ме от
мислите, в които бях потънал. – Пак се отнесе…
Бях
загледал танцуващите пламъци в камината.
-
Първият ми курс щеше да трае няколко месеца.
Пътят до истанбулското пристанище, откъдето щяхме да вземем някаква рок банда и
антуражът ѝ, беше покоен. Очаквах да има бури или най-малкото да ме хване
морска болест, но нищо от това не се случи. Веднага се влюбих в морето, исках
да остана на кораба завинаги! Взехме бандата откачалки и се отправихме към
земите на древните фараони. А те бяха чудни! Пирамидите в Гиза и гордо пазещият
ги сфинкс (Тях ги видях при друго мое плаване.) бяха озарени от лъчите на
парещото слънце. Разни отровни гадинки се разхождаха по горещия пясък, сергиите
преливаха от сладки изкушения и богато украсени платове, но всички мислехме
само за едно – топлата постеля, която не те люшка напред-назад. Добре де, и за
кръшните ориенталски танцьорки!
- - Тате, кога ще стигнеш до кутийката? – попита
ме нетърпеливо синът ми и с копнеж погледна към малката кадифена кутия.
Ех,
деца! Ти им говориш за чудо на архитектурата, съществувало хиляди лета преди
него и ще просъществува още толкова, а те кутийката, та кутийката!
- - Имай търпение. – изрекох и дръпнах от пурата. – И дотам ще стигна. –
издишах дима и отпих от скоча. – Настанихме се в един от хотелите в
Александрия, след вечеря от хотела ни бяха организирали различни забавления, но
повечето от нас бяха твърде уморени. Не знам колко часът бе, когато капитана ни
вдигна на тревога, трябваше незабавно да се подготвим за отплаване. Не знаех
какви ги бяха надробили рокаджиите, но предполагах, че имаше нещо общо с
мистериозните 5 куфара, които трябваше да занеса до БЛОК1 – или ВИП-а, както го
наричаха повечето от нас.
В квартала, в който бе отседнала бандата,
бяха отсядали трима президенти, двама министри и безброй международни звезди.
Бях поразен от разкоша – пътниците разполагаха с два басейна, джакузи, пет
казина, три козметични салона, кино-салон, СПА-център и три палуби!
-
Докато бутах количката с багажа по тесният
коридор с червен килим, забелязах, че китариста е много нервен, сякаш очакваше
да бъдем поразени от мълния. – продължих историята си, - Стигнахме до каютата
на вокалиста, където искаха да оставя куфарите с тайнственото съдържание. Краката
ми потънаха в белият мокет, оставих куфарите до големият гардероб от махагон.
Е, каютата не бе от чисто злато, но бе обзаведена по последен писък на модата.
- - Внимавай бе, кретен! – наруга ме басиста.
Малката кутия във формата на квадрат се бе търкулнала на пода.
Посегнах
към нея, за да я вдигна, но и двамата ме прекъснаха с думите:
- - Стой!
- - Недей! Не я пипай!
Погледнах
към лицата, върху които бе изписана паника. Поклатих глава, това сигурно е
някоя от щуротиите на известните. Какъв глупак! Тогава нямах представа какво
може да причини тази малка кутия!
- - Какво стана с нея, тате? – прекъсна ме отново
Борис. – Взе ли я? Отвори ли я? Какво имаше вътре? – не спря да ми задава
въпроси любимият ми син.
- - Не. – задоволих любопитството му. – Оставих я
и се върнах при екипажа, сигурно имаха нужда от мен. Отплавахме възможно
най-бързо в египетските спокойни води. Следващата ни дестинация бе Франция!
Рокаджиите щяха да отидат с ферибот до Париж, където имали „важна среща“. Някои
от нас вече обмисляха да тръгнат с бандата за Париж. Градът на светлините
обещаваше множество наслади, а за новаци като нас, които не са ходили никъде,
дори зърването на Айфеловата кула бе достатъчно. Бях уморен и щом ни
освободиха, се пъхнах в леглото в каютата, която делях с още трима. Както никога леглото ми почти не се
лакатушкаше, заспах почти веднага.
Тази
нощ сънувах една от танцьорките. Имаше дълга черна коса, с кръшно тяло и
най-сините очи, които бях вижда; подсилени от черната очна линия и черните
дълги мигли. Бях я пожелал на мига!
И
ето, незнайно как екзотичната красавица се бе озовала в каютата ми само по
дълга прозрачна нощница, разкриваща големите ѝ гърди.
Взех
я в обятията си, вкусих от сочните ѝ червени устни, зарових ръце в гъстите ѝ
коси. Каква жена!
Не
знам как се случи, в единият момент бе в ръцете ми, а в другият – двамата бяхме
запратени в отсрещната стена. Какво се случи току-що? Всичко наоколо се
клатеше, опитах да се изправя, но пода така танцуваше, че щеше да ми е по-лесно
да пълзя пред това да се задържа на краката си.
Очаквах
танцьорката да изпадне в истерия, но тя не помръдваше. Побутнах я леко и тя се
пльосна по лице на дървеният под като чувал с брашно. От тила ѝ шурна алена
кръв, за секунди препокри всичко наоколо.
Уплаших
се признавам. Исках да я раздрусам, да ѝ извикам да стане, но осъзнах, че дори
не ѝ знам името.
- - Стояне, ставай! – викаше ме някой. Огледах
се, но освен мен и мъртвата жена в каютата нямаше никого. – Ставай бързо!
Всички ще умрем! – повтори мъжкият глас.
Удар
в рамото ме изкара от съня. Беше тъмно, присвих очи, едва долавях мършавият
силует на Мартин, бе повече усещане за нечие чуждо присъствие, отколкото
виждане.
- - Бързо, ставай! – повтори сянката, залитайки
във всички посоки. Не само в съня ми се вихреше буря, тук обстановката не бе
по-различна. – Вземи. – Мартин сложи
нещо в ръцете ми. Приличаше на фенер. Натиснах малкият бутон в края и в каютата
проблесна светлина.
- - Какво се е случило? – попитах, докато се
обличах.
- - Буря. Започна от нищото. Както си плавахме
спокойно и изведнъж всичко се разлюля. – обясни ми. – Капитана каза да вземем
гостите от ВИП-а, докато премине бурята.
Кимнах му и тръгнах напред с единственият ни
източник на светлина. Дано батериите са нови, помислих си, докато вървях. Пътят
от моята каюта до БЛОК1 бе на около 15-20 минути, а когато целият кораб се
клати неукротимо и вълните те блъскаха от едната към другата стена, можехме да
вървим и час.
- - Какво стана после, тате? – попита ме синът
ми, а в погледа му виждах възхищение. Да бъда герой в очите на семейството ми,
е най-хубавото чувство на света!
- - Вървяхме. – отговорих му. – Вървяхме и се
молехме да оцелеем. С всяка изминала минута, бурята се усилваше, беше почти невъзможно
да стигнем до квартала, но го направихме. – отпих от уискито си и продължих. –
Като изключим бурното море в квартала цареше пълно спокойствие. Мислех си, че
ще заварим пищящи хора, лутащи се като стадо кози в пожар, но нямаше нищо
подобно. Коридора бе празен. Хората си спяха сладко-сладко в каютите,
неподозиращи за бурята навън или в страха си, се бяха хвърлили зад борда. Спомних
си за гробната тишина в съня ми, за умрялата танцьорка… Възможно ли е всички да
са мъртви?
Спогледах
се с другият моряк и двамата си мислехме за едно и също нещо.
Стигнахме
до апартамента на вокалиста.
- - Където изтърва кутийката ли, тате? – попита
ме Борис, нетърпелив да разбере какво има в кутийката.
- - Да, там. Почуках на вратата, повиках го по
име, но никой не ми отговори. Влязохме. Всичко в стаята бе преобърнато –
сребърният поднос, на който бе ял с любовницата си, бутилки шампанско се
търкаляха по белият килим, чашите за шампанско бяха станали на сол, изящните
картини, които до преди няколко часа красяха стените, сега бяха на парчета на
пода.
-
Това ще му излезе солено. – подшушна ми
Мартин и се ухили.
- - Г-н Джоунс? – извиках и продължих да вървя
напред, осветявайки различни места в стаята с фенера. – Г-н Джоунс?
Никакъв
отговор. Може би е на балкона, помислих си и се запътих към стъклените врати.
Нещо голямо ме препъна и аз паднах по лице.
- - Добре ли си? – извика Мартин.
- - Да. – Килимът бе дебел и омекоти падането.
Осветих с фенера, за да видя в какво съм се спънал.
Едва
ли някога ще успея да изтрия гледката от съзнанието си…
Идолът
на милиони хора по света лежеше с прерязано гърло, с разтворени от ужас очи и
уста, навярно се е опитал да извика, преди да му тяглят ножа. Преместих
светлината към лицето му. Да не го бях правил! Да бях ослепял на мига! Очите му
ме „гледаха“ втренчено, но бяха някак празни. Приближих се, за да го разгледам
по-добре и веднага съжалих, очните му ябълки бяха изкарани и натъпкани в устата
му.
- - Мили боже! – казах и се отдръпнах стреснато
назад.
- - Какво има? – попита другият и се надвеси над
трупа. – По дя… - успя само да каже преди да се издрайфа отстрани.
Не
знам колко време сме стояли в сцепление. Никога не съм бил фен на ужасите, а
сега…
Чух
тежки стъпки, които приближаваха към каютата. Първата ми мисъл бе, убиецът се
връща, а сега ще убие и нас…
Бързо
изгасих фенера, може би все още имаме шанс. Бутнах Мартин и му посочих високият
скрин, зад който да се скрием, а стъпките приближаваха…
Скрихме
се зад скрина. Стиснах здраво фенера, ако се приближи, ще го цапардосам по
главата.
- - Казвам ви, мъртъв е… - плачеше женски глас
отвън.
- - Ти си луда! – чух китариста да ѝ отговаря. –
Един часовник не може да убива.
Гласовете
спряха пред каютата.
- - А как ще обясниш трупа?
Лъч
светлина блесна в стаята, допрях се максимално до Мартин, който бе от вътрешната
страна. Дано не са ме видели!
Няколко
мъжки гласа се разсмяха. Нима трупът на другарят им ги забавляваше?
- - Адам, ставай, човече. – чух гласът на друг
мъж. Вече бяха в стаята, чувах ги по-ясно. – навън цари адската буря. Не е
време за шеги.
- - По дяволите! – изруга китаристът. Най-накрая
разбраха, че вокалиста е мъртъв. – Стъпих в … Мамка му! Мамка му!
-
Какво? – попита нетърпеливо третият.
- - Стъпих в повърнята на тъпото копеле! Не е
мъртъв, предрозирал е! Шибаняк! Точно преди турнето! Дайте ми нещо, с което…
- - Дяволите да ме вземат! – разтрепери се от
страх третият. – - - -Вижте това!
- - Казах ви! Казах ви! – плачеше момичето.
Любопитството
ми надделя. Надникнах, исках да видя реакцията им. Никой не повърна, никой не
припадна, никой не изпадна в шок.
- - Какво си му направила? – попита китариста.
- - Не. Не бях аз. Нещото от часовника беше… -
подсмръкна и посочи към разперената му ръка, стискаща джобен часовник.
Хмм,
не бях забелязал разперените му страни ръце. Малко наподобяваше на разпнатият
Христос. В едната си ръка държеше малката кутийка, която по-рано бях изпуснал,
а от другата се спускаше тънка златна верижка, изплъзнала се от дланта му.
- - Нима наистина очакваш да повярвам, че това –
разпери часовника пред лицето ѝ. – е причинило смъртта му?
Щом
изрече думите си, кораба силно се разлюля. Рок звездите, които досега бяха
успели да се задържат на краката си, се пльоснаха по лица – кой върху мъртвият
вокалист, кой в повърнята… Аз също не
очаквах вълните да ни разлюлеят тъй силно и изпуснах единственото ни оръжие.
Слава богу, рокаджиите не видяха. Нямаха представа, че не са сами в луксозният
апартамент.
Нечовешките
писъци ме върнаха на земята. Какво ставаше? Надникнах зад скрина и техният
фенер се бе търкулнал и единственото, което виждах бяха силуетите им.
Мартин
ме сръга в ребрата и ми посочи стената, където се разиграваше шоу със
сенки.
Китариста
се бе свлякъл на колене на пода и виеше с цяло гърло. Какви викове само, сякаш
бе на заколение!
- - Брад, добре ли си? – попита момичето.
В
отговор китариста изръмжа.
- - Какво става? – попита ме Мартин.
Импровизираният
ни театър приключи внезапно, както беше и започнал.
Направих
му знак да мълчи.
Хрипащите
звуци, идващи откъм китариста ме накараха да погледна в негова посока. Момичето
бе открило фенера и освети китариста, в мига, в който онзи си изповръща
кървавият дроб.
- - Исусе! – възкликна единият и закри лицето си
с ръце.
Мацката
изпищя.
- - Той да не би да повърна черният си дроб? –
попита другият ужасено.
Разбира
се, никой не бе чул въпроса му, а, ако го бяха чули, не си направиха труда да
му отговорят. Бяха еднакво отвратени и запленени от стискащият се за корема
китарист. Кълна се, по-ужасяващи викове не съм чувал!
- - Помог… пом… - опита да извика за помощ, но от
устните му излизаха само нечленоразделни звуци.
Вторият
си орган изплю върху приятеля си, който в паниката си го залепи на стената.
Бъбрека остави кървава диря по пътя си до снежнобелият килим.
Паниката,
която очаквах да заваря още при влизането си в квартала, най-накрая настана.
Малката групичка пищеше и бягаше из стаята, блъскаше се в закотвените мебели; и
бурята не им помагаше да запазят равновесие.
Хрипащите
звуци се примесиха с виковете. Следващият орган си проправяше път.
- - О, не! – извика момичето и покри очите,
извръщайки се с гръб към умиращият. Бе се нагледала на кървища.
Чух
отнякъде чупене на стъкло, единият бе изчезнал от полезрението ми. Страхливецът
бе решил да се чупи.
Не
бях прав. Онзи се върна, а в ръката си държеше счупена бутилка от шампанско.
- - Какво ще правиш? – попита го рокаджията,
който бе нагазил в повърнята на Мартин, но другият не му отговори. Вместо това
с боен вик се нахвърли върху страдалеца.
Забиваше
зъбците на бутилката, където му паднеше – в окървавеното от повръщане лице, в
корема, гърлото… Кръвта пръскаше всичко наоколо при всеки негов удар. Удряше
го, докато от тялото не останаха само накъсани меса, стърчащи черва и толкова
много кръв.
Мъжа
хвърли окървавената бутилка, от която висяха кожи и още някакви окървавени
неща, които не можа да определи на слабата светлина.
- - Луд ли си, Роб? – обърна се към него колегата
му след като се съвзе от първоначалния шок. – Ти го уби!
- - А, какво да правя, Джеймс? Да чакам да изплюе
още някой орган в лицето ми ли? – отговори му, докато бършеше кръвта от лицето
си с ръкава.
Колкото
и странно да звучи, всичко свърши. Морето утихна, осветлението се включи. Как
щяхме да обясним всичко на капитана?
Затворих
очи и се притиснах към Мартин, за да не ме видят. Как ми се искаше да си избода
очите пред това да видя ужасът отново. Но този път на светло…
- - И какво? – чух гласът на Роб. – Вместо да
получим слава и пари, проклетото нещо ни изколи един след друг…
- - Ти го заколи! – извика блондинката.
- - Млък! Да не легнеш до любовника си!
- - Казах ви, че това е лоша идея… - започна Джейми.
– Какво ще обясним на персонала? Знаеш ли какъв скандал ще стане, когато
пресата научи?
- - Това е! – извика победоносно другият. – Това
е! Щом пресата научи, отново ще сме популярни, билетите за турнето ще се
продадат като топъл хляб. – продължи да нарежда с копнеж. – Освен това, тяхната
смърт ни е от полза. Помисли си, колко милиони ще направим, когато пуснем
парчетата, които записахме миналият месец!
- - Е, предполагам, че трябва да дадеш, за да
получиш. – засмя се Джеймс.
- - Негодници! – извика Мартин и се нахвърли с
юмруци върху Робърт, който бе дошъл опасно близо до раклата, зад която се
криехме.
Ех,
и без това всеки момент щяха да ме разкрият. Излязох от скривалището си с
ясното намерение да се нахвърля върху Джеймс, но гледката ме свари неподготвен.
Бях наблюдавал случващото се през цялото време, но когато видях отново всичко
на светло, се вцепених.
Всичко
в стаята бе опръскано в кръв, органи и меса се „въргаляха“ по пода, а
разкривеното от страх лице на китариста ме гледаше с празните си очи. Сетих се
къде ги бях открил и повърнах до тялото на китариста, което бе на пихтия.
Черепът му бе пробит и можех да видя размазаният му мозък.
Не
издържах, повърнах. Отново.
- - Какво сте качили на кораба, а ? – чувах
гласът на Мартин отляво, докато налагаше този, когото наричаха Роб с черният
фенер, който бях изпуснал. – Какво е това нещо? Отговаряй, проклетнико! –
продължи да му крещи и да го налага.
Окопитих
се. Станах и отидох при колегата си.
- - Остави го! Ще го убиеш! – казах му, докато го
дърпах, но адреналинът го бе завладял.
Джеймс
и любовницата на вокалиста ми се притекоха на помощ и успяхме да ги отделим,
ала твърде късно. Робърт бе мъртъв.
Кому
беше нужно това? Всички в тая каюта бяха побъркани!
- - Е, какво е това? – попита Мартин след като се
успокои.
Джеймс
веднага си развърза езика, видя какво се случи с приятеля му.
- - Аз… нямам нищо общо. – започна с
оправданията. Неприятна човешка черта, когато ни хванат на местопрестъплението,
какво друго да направим освен да се оправдаем? – Адам! Адам! Той предложи да
откраднем часовника от онзи старец в Александрия. Някакъв агент му казал, че,
който притежава часовника, се сдобива със слава и пари.
Зашлевих
го през лицето и падна в оповръщаното от мен. Този мръсен кучи син! Трима
човека бяха мъртви! Трима!
Пристъпих
към него, а онзи разпери ръце, за да се предпази и се разплака като малко
момиченце.
- - Недей! – извика. – Чакай! Трябва да ни
разбереш, бяхме отчаяни, вече само пенсионери идват на концертите ни, а и не
вярвахме, че е истина!
Хванах
за яката ревящият мъж и го изправих на крака. Достатъчно мъртви за тази нощ!
- - Тръгвай! – бутнах го напред към вратата. –
Трябва да събудим другите и да отидем
при капитана.
Четиримата
излязохме от каютата. Затворих предвидливо вратата зад себе си. Ако другите
пътници видят кървищата ще настане суматоха, която горещо желаех да избегна.
Чукахме
по портите, викахме, но от никоя каюта
не получихм отговор.
Писъкът
изкънтя в коридора, обърнах се, блондинката отстъпваше назад клатейки глава. Бе
отворила една от каютите. Джеймс отиде да провери какво я е разстроило.
- - Мамка му! – изруга. – Всички са мъртви!
Нямаше
нужда да проверяваме останалите каюти, знаехме, че ние сме единствените живи на
кораба. Но докога?
Нещо
силно удари кораба и политнахме в различни посоки. Бурята бе започнала отново.
Осветлението изгасна, а вълните ни лакатушкаха наляво-надясно.
Навсякъде
цареше мрак, ръкомахах около себе си, за да намеря опора, но нямаше за какво .
- - Къде е фенера? – попитах. – Дали другите
усетиха страха ми? Дали доловиха треперенето
в гласа ми?
- - В каютата на рокаджията. – отговори ми
Мартин. Гласът му идваше отдясно, бе на 2-3 крачки от мен.
- - Не искам да умра! – проплака момичето. Тя бе
единствената, която сподели мислите ни на глас.
Никой
от нас не искаше да умре, не и по този начин! Сетих се за очите на басиста и
втренченият им поглед, забит в мен, за китариста, който си изповръща органите,
преди да бъде довършен от приятеля си.
А,
аз? Аз как щях да умра? И моите очи ли щяха да натъпчат в гърлото? Ще
разпознаят ли трупа ми? Ще остане ли изобщо нещо за разпознаване или щях да
стана храна за рибите?
А,
как щях да умра? Тук, в тесният коридор, в пълен мрак, с трима непознати…
Рок
звездата щеше да получи славата си, а студиото щеше да спечели милиони от
смъртта им, феновете ще скърбят…
А,
аз? Кой ще скърби за мен? Какво ще кажат за мен?
Този
въпрос ме ужаси повече от факта, че това са последните ми минути, вече не ми
пукаше за начина, по който щях да умра. Мисълта, че няма да оставя нищо след
себе си, че няма да бъда запомнен с нищо и без това ме бе убила…
- - Как ще стигнем при капитана без осветление? –
попита женската. – Не виждам нищо.
- - Трябва да се върнем в каютата. – отговори
последно оцелелият рокаджия.
- - Няма да се върна на това прокълнато място! –
изръмжа Мартин.
- - Няма да отида сам! – изръмжа и другият.
Тези
двамата щяха да ме съсипят! Мрънкаха повече и от женската! Въпроса бе друг, как
щяхме да открием каютата в тази тъмница…
Тогава
се сетих, че стоях пред каюта №12, а басиста бе в №6. Деляха ни ни само 3 каюти
от светлината!
- - Ще отидем всички заедно. – отвърнах им.
И
така след дълги пререкания, вървяхме задружно в колона, опитвайки се да запазим
равновесие.
Влязохме
в каютата. Завесите над стъклените врати към палубата, бяха спуснати и
изгряващото слънце хвърляше лъчите си чак до нас. Взехме фенерите, в кораба все
още нямаше осветление, а се нуждаехме в него из тъмните коридори.
- - Вижте! – Джеймс посочи към морето и всички
погледнахме в тази посока.
Водата
бе необичайно спокойна, само тази около кораба вилнееше. Какви глупаци сме
били! Никога не е имало буря навън, през
цялото време е била на кораба…
- - А-а-а-а-а. – чухме викът на Мартин, който
левитираше из стаята. – Помогнете ми! – ръкомахаше и риташе по въздуха, но
тялото му продължи да се носи из стаята. – Боли-и-и-и. – викаше той, но вече не
се противеше.
Даже
напротив, бе изпънал тялото си и разперил широко крайници, сякаш нещо го бе
хванало и го разтягаше в 4-те посоки на света.
- - Помогнете ми! Помогнете ми!
Дори
да искахме, какво можехме да сторим? Нито можехме да го стигнем, нито можехме
да се бием с нещо невидимо, което има силата на разчекне, очевидно.
Последен
миг на агония и частите му пръснаха из стаята. Червата му покриха главата на
блондинката, на която така и не успях да науча името; не извика, не ги махна,
май дори не знаеше, че изобщо са там, бе изпаднала в някакъв транс, а кафявите
ѝ очи гледаха в нищото, също както тези на любовника ѝ.
В
последният момент успях да залегна преди летящият право към мен крак да ме
цапне по главата.
С
периферното си зрение видях как Джеймс профуча край мен, излезе на палубата и
изкрещя:
- - Няма да ти се дам жив!
Чух
плисване на вода и смразяващ кръвта вик. Нещастникът предпочете да бъде
разпарчетосан от тръстерите, пред това да бъде убит от… от нещото. За един кратък миг се замислих да го
последвам, погледнах към спътницата си, все още нямаше идея какво се случва
наоколо.
Отидох
до нея, съборих кървавите карантии от косата ѝ, не реагира. Раздрусах я, пак
нищо. Зашлевих я през лицето. Погледна ме, огледа се и разбра, ние сме
следващите.
- - Не искам да умра. – прошепна и сълзи се
стекоха по нежното ѝ бяло личице.
- - Няма да умрем. – промълвих ѝ и направих
единственото нещо, което можех. Прегърнах я.
След
като си поплака на рамото ми , ме погледна и се засмя. Изплаших се. Да не би да
полудява?
- - Ти си мъжът, с когото ще прекарам последните
си мигове, а дори не знам как се казваш.
- - Стоян.
- - Емили. Е, Стоян, какъв е големият ти план?
Как ще се спасим?
Нямах
идея! Не знаех с какво си имах работа, не знаех как е започнало всичко…
- - Кога започна всичко? Как се случи? Кажи ми
всичко, което знаеш! – раздрусах я отново.
- - Нищо! Не знам нищо! Адам беше обсебен от
часовника. Казваше, че щял да му даде всичко, за което си е мечтал… Малка
шибана кутия! Проклетото копеле отвори кутията на Пандора и сега и ние ще
умрем! – от спокойната Емили нямаше и след, отново се върна истеричната
параноичка.
Освободи
се от ръцете ми и започна да обикаля стаята като пумпал, крещейки, че ще умрем.
- - Емили, дръж се! – опитах да я успокоя , но тя
бе изпаднала в нейният си транс.
- - Ще умрем! Ще умрем! – плачеше и обикаляше в
кръг. – Ще ум… - Емили млъкна, главата ѝ се килна на една страна и мъртвото ѝ
тяло тупна на пода.
Останах
само аз…
- - И какво стана после, тате?
- - Знаеш ли какви са 5-те етапа на смъртта? –
синът ми поклати отрицателно глава. – Първият етап е отрицанието. Дори, когато
виждаш смъртта в очите, отказваш да го приемеш. Лъжеш съзнанието си по
всевъзможни начини – че това е просто сън и всеки момент ще се събудиш, че
факта, че това се е случило с някого, не означава, че същото ще се случи и на
теб, че има и друг начин, че ще измислиш нещо в последният момент…
Вторият
сине, е гневът. Бесен си, че ще умреш и
не можеш да направиш нищо, искаш да се биеш, да пробиеш нечий череп, но силата
пред която бях изправен бе невидима. Исках да го изкормя, но не можех.
Третият
етап са преговорите – молиш, обещаваш… Молиш се за милост, молиш се за прошка,
макар да не знаеш в какво си се провинил, обещаваш, че ще му издигнеш паметник,
че ще му платиш, че ще го почиташ като бог, но онова нещо не чуваше. Запращаше
всякакви предмети по мен, а аз лазех и се молех.
Не,
че не можеше да ме убие веднага, но аз бях последният, искаше да си поиграе, да
усетя мощта му, да се страхувам.
- - Пристанище! Пристанище! – извиках като
обезумял. Наблизо има пристанище, ако отидем в града, мога да кача на борда още
стотици пътници!
Всичко
утихна.
-
И после, какво? Как се спаси?
- - Прецаках Дявола! Затворих часовника в малката
кутия, продадох артефактите от 5-те куфара на черният пазар и с парите от
продажбата купих първият си кораб – „Терор“. Разбра ли сега защо не бива да
пипаш онази кутийка? Ако затвореното зло излезе на свобода, ще убие всички ни!
КРАЙ
Габриела
Плочева®
