Пирамидата (Разказ)

Фотограф: Габриела Плочева

Можете да ги познаете по мърлявите дрехи, по невчесаните коси, по смрадта, носеща се от немитите им тела, и по несменяното от дни бельо. Такива бяха сираците от дома „Светло бъдеще“.

Ирина Иванова вървеше по коридора с излющена мазилка. Навред се носеше острата миризма на белина, примесена с вонята на урина и екскременти. Очакваха я.

Жената се усмихна на малкия сополанко с черни къдрици и омайно сини очи, подчертани от дългите му изразителни мигли. Момченцето също я дари с усмивка. До него бе застанало още едно момченце, почти същото, явно бяха близнаци.

- Джеси, веднага върни портфейла на госпожица Иванова - долетя зад гърба ѝ дълбок женски глас.

- Госпожа - поправи я Ирина.

Винаги я мислеха за по-млада, никой не вярваше, че има 10-годишен син. Времето не бе белязало гъвкавото ѝ тяло, загатващо куп наслади. Гравитацията не бе повлияла на добре оформения ѝ голям кръгъл бюст, а и лицето ѝ бе пощадено - все още бе бяло, с румени страни, без нито една бръчица около бадемовидните ѝ зелени очи или около розовите ѝ устни.

Ирина взе портфейла, който Джеси ѝ подаде, прибра го в отворената дамска чанта и дръпна ципа. Въобще не бе усетила как хлапето го е измъкнало.

- Не се подлъгвайте по миловидните им личица - каза хладно жената. - Ще ви прережат гърлото и за 5 лева.

Ирина не се съмняваше в това, но си спести коментара, че осемдесет на сто от сираците се превръщат в престъпници именно заради кучки като тази жена.

- Не разбрах името ви - отвърна вместо това.

- Петя Духовникова - каза жената и изгледа презрително протегнатата към нея деликатна ръка с френски маникюр на новата психоложка. И без това няма да се задържи дълго, помисли си.

- Директорът го няма - отсече Петя и тръгна напред, знак, че психодокторката трябва да я последва. - Има среща с инвеститорите. Знаете, парите все не стигат, а сираците са много.

Сиропиталището наистина бе в окаяно състояние. Сградата се нуждаеше от спешно саниране и цялостен вътрешен ремонт. Всичко си беше същото от времето на Бай Тошо - излющената бяла дървена дограма, старите бойлери, леглата с изтънени дюшеци, през които пружините се забиваха в ребрата на децата…

Домът за сираци „Светло бъдеще“ бе на два етажа. На първия бяха кухнята и огромната трапезария с дълги дървени маси и скамейки. Тук бяха още баните,  тоалетните и кабинетите на персонала. На втория етаж се намираха спалните помещения, които бяха разделени между персонала, бебетата, децата до 13-годишна възраст и тийнейджърите. Нямаше полово разделение. Повечето от момичетата тук съзряваха още преди да навършат 10.

Малтретирането на децата, за които на никого не му пукаше, не бе нещо необичайно - боят, връзването и изнасилванията бяха само част от практиката през годините. Ирина познаваше това от първа ръка. Майка ѝ я бе оставила в дома веднага след раждането. Защо? Един Бог знаеше…

Стигнаха до спалното помещение на персонала. То бе като кралски покои в сравнение с нагъчканите едно до друго легла, където спяха сирачетата - пожълтели от мръсотия и прекалено дългото ползване на чаршафите, с надупчени от молци одеяла.

Персоналът се бе разпределил по трима в стая. Всяка спалня имаше собствена баня и тоалетна, климатик, телевизор с плосък екран и най-важното - възпитателите спяха като бебета на ортопедични матраци, каквито нямаха дори в собствените си домове.

Обиколката бе задължителна. Като нов психолог в сиропиталището Ирина трябваше да е наясно с обстановката, в която живеят децата.

Около сградата се бе ширнал голям двор с просторна зелена полянка, където сираците лудуваха. Психоложката бе впечатлена от други две постройки отвъд желязната черна ограда.

- Там ли учат? - опита да отгатне Ирина.

- Да. Едната сграда е начално училище, а другата е гимназия. Основното училище, което децата посещават, е в друг квартал, но има удобен градски транспорт.

Върнаха се в трапезарията. Петя сипа плодов чай в две чаши, подаде едната на новата си колежка. Не я попита дали иска подсладител - ако го обича сладък, на масата имаше захарница, да се обслужи сама.

Ирина не си сложи захар, отпи бавно от горещата течност. Есента тъкмо бе настъпила. Горките деца, помисли си, много от прозорците в спалните липсваха. Вместо да ги подмени, директорът бе решил, че ще му излезе по-евтино да сложат картон вместо стъкла.

Ирина не беше сигурна какъв е точният брой на сираците в дом „Светло бъдеще“, но се съмняваше да са повече от 150. След лютата зима щяха да оцелеят само най-силните. Тези, които не умрат от глад, щяха да умрат от студ или пневмония. Защо ли се самозаблуждава? На подобно място можеш да умреш и от шибана настинка.

 

**

 

Ирина отпи от лилавата чаша с кафе. За разлика от госпожица Духовникова тя предпочиташе тази напитка пред чая. Дори си бе купила същата кафемашина за офиса, каквато ползваше и вкъщи. Не понасяше безвкусната помия, която сервираха в трапезарията.

Кафемашината всъщност бе най-луксозната придобивка в кабинета ѝ. Беше чистила цял час и пак не можеше да разкара неприятната миризма на мухъл и застояло. Сивият плат на стола ѝ бе прокъсан на места и дунапренът стърчеше. Ръбчетата на бюрото бяха олющени, а столовете отпред толкова паянтови, че ако седнеше някой над 40 килограма, със сигурност щеше да се просне. Предшественичката ѝ си бе направила труда да замаскира обелената стена с географски карти на Европа, Азия и Африка, ала безуспешно.

Ирина нервно почука по бюрото с късия си маникюр.

Сутринта, когато пристигна на работа, най-накрая се запозна с директора на дома. Иван Петров бе застаряващ мъж, висок и широкоплещест, с черна, на места вече прошарена коса. Той най-тактично ѝ обясни, че освен ако не ѝ изпратят някое от „малките копелдаци“ при нея, няма право да си вре носа там, където не ѝ е работата. Петров не бе единственият, който смяташе, че бъдещите дилъри и наркомани не ги очаква светло бъдеще. Повечето хора дори не искаха да се доближават до тях, малчуганите бяха като прокажени. Не само смрадта на немита плът и лекьосани дрехи отблъскваха. Дори самата дума „сирак“ плашеше. В крайна сметка, никой не искаше да има взимане - даване с бъдещи закоравели престъпници.

Ирина стана и отвори шкафа до стената. Разгледа малките папки - тук бе цялата информация за всяко едно от децата. Папките бяха тънички, някои бяха почти празни. Взе червена папка с номер 999 – питомците дори не ги водеха по имена. Бяха просто пореден номер в системата. 999 беше лицето Джесика Димитрова. Имаше близначка – Силвия. Майка и баща - неизвестни. Разлисти и без друго малкото страници - информацията бе толкова оскъдна, колкото да могат да ѝ разпознаят трупа… ако се наложи. В първия джоб бе здравният ѝ картон, а психопрофилът ѝ се състоеше от няколко думи – лъчезарно дете, обича да рисува, състрадателна, клептоманка. Иванова се сети, че при първата си среща бе помислила двете еднакви деца за момченца.

След като разгледа и останалите папки, заключението на психоложката се потвърди – на никого не му пукаше за клетите деца. Като майка и психолог Ирина не можеше да си затвори очите, като бивш сирак – също. Колко пъти бе усещала удара на пръчка през ръцете, колко пъти я бяха шамарили с тежки плесници…

Иванова затвори очи, бавно пое дъх, преброи до пет наум и издиша. Почувства се по-добре. Колкото и странно да звучи, тази техника наистина ѝ помагаше да се успокои. Не може да си позволи децата да я видят в такова състояние, нито пък колегите й.

 Стана време за обяд. Най-накрая щеше се запознае с децата, които бяха втора смяна на училище. Из коридора се носеше смях, малчугани тичаха към трапезарията. Истината бе, че малките пакостници обезумяваха, щом усетят малко свобода. В мига, в който прекрачеха вратите на дома, някои се отдаваха на дребни престъпления като кражба на цигари, бой в училище, а други просто кръстосваха улиците, докато стане време за вечеря. Знаеха, че щом стане 19,30 часа, вратите на затвора ще се заключат. Всеки, който излезеше след вечерния, час бе строго наказван.

Ирина влезе в оживената трапезария, някои от децата вече бяха насядали по скамейките. Сестрите проверяваха дали всеки е измил ръцете си. Шумна плесница оглуши цялото помещение. Психоложката бе преполовила пътя до масата на сестрите, където се канеше да седне. Обърна се. Дебела сестра налагаше малко циганче с колан.

- Какъв е проблемът? – запита Ирина, като се приближи до сестрата. Не се сещаше за името й.

- Отидете на мястото си, това не ви засяга! - изръмжа срещу нея потната дебелана.

Иванова обаче не се трогна от репликата. Влизаше ѝ в работата. Времената на другарите и другарките отдавна бяха отминали. Тя мина покрай сестрата и помогна на момчето да се изправи.

- След като се наобядваш, ме изчакай в кабинета.

Циганчето кимна и се отправи към банята, за да си измие ръцете.

Децата отново се върнаха към разговорите си, подреждайки се в колона по двама пред бара, където сестрите им подаваха по една чиния с боб чорба и по две филии хляб.

Ирина се нареди на една от опашките заедно с хлапетата. Знаеше, че ако я възприемат като една от тях, ще ѝ се доверят по-лесно.

- Къде е Джесика? - чу тя гласа на госпожица Духовникова.

Наостри уши. Не знаеше на какво се дължи това, но чувстваше някаква привързаност към момичето с момчешка прическа.

-        В спалнята - изхлипа едно от децата, след като получи две плесници и бе лишено от обяда си.

Ирина огледа масите. Не само Джесика липсваше, сестра ѝ също я нямаше. Не се учуди, че никоя от сестрите не отиде да провери какво става с близначките. Явно не им пукаше. Тя обаче реши да разбере какво се случва. Забърза към спалните, като взимаше по няколко стъпала едновременно.

Влезе в стаята за деца до 13-години. Застоялият въздух веднага я блъсна в лицето. От някои легла се носеше острата миризма на урина. Поклати глава неодобрително. Сестрите тук са чудовища, помисли си! Видя чернокосото момиченце, свито на леглото в ъгъла.

-  Джеси?

Малката не вдигна глава. Или се правеше, че не я е чула, или просто не искаше да я занимават.

Иванова не се отказа. Седна на подмокреното легло. Джеси не ѝ обърна никакво внимание.

- Случило ли се е нещо? Защо си разстроена?

Никакъв отговор. Никаква реакция.

Ирина стана и отиде до прозореца. Някои от децата се връщаха от началното училище, хванали се по две за ръце. Приличаха на послушно стадо овце, което следва пъдарката си - госпожа Грудева. София Грудева беше висока и слаба жена, имаше дълга червена коса, хваната на плитка.

-        Животът в сиропиталището може да бъде тежък - заговори Ирина. Джесика не ѝ обръщаше внимание. - Преди 20 години нямаше дори бойлери, къпехме се в корито. Сестрите топлеха вода в тенджери и после ги разреждаха със студена.  Тормозът от връстниците ми беше ежедневие, възпитателките не бяха по-добри. Знаеш ли какво е по-гадно от това да са си легнеш гладна? Преди това да са счупили пръчка в гърба ти… Джеси, някой тормози ли те?

Отново никакъв отговор.

– Ако искаш да ти помогна, трябва да ми кажеш истината.

Но Джесика отказваше дори да я погледне. Ирина знаеше, че момичето няма да ѝ се довери веднага. Бе решила обаче да спечели доверието ѝ на всяка цена. Когато стигна до вратата, се сети, че никъде не видя Силвия.

- Къде е сестра ти?

Джеси вдигна чорлавата си главичка. Ирина бе прикована от синия ѝ поглед - бе празен като на човек, изпаднал в делириум.

- В кифлата.

 

**

 

Когато се върна в офиса си, циганчето вече послушно я чакаше, застанало в ъгъла като наказано.

- Здравей - поздрави го тя. - Аз съм новият психолог, казвам се Ирина Иванова.

Подаде му ръка, циганчето само я погледна и облиза висналия сопол. Не беше свикнало да го докосват. Прибра ръката до тялото си.

- Ти как се казваш?

-  Божидар.

Ирина седна зад бюрото си, предложи на малчугана от лакомствата в купата, но той отказа. Беше нервен личеше си.

Божидар бе на 10 години, 7 от които бе прекарал в дома. Знаеше, че ще остане тук, докато навърши пълнолетие или не събере кураж да избяга. Отдавна бе изгубил надежда, че някое семейство ще го вземе. Двойките осиновяваха българчета, и то ако бяха бебета. Ако до 3-годишна възраст не те вземат, никога няма да го направят.

-        Изглежда своеволията се наказват жестоко тук. Случвало ли се е и с други?

Божидар скри кривата си дясна ръка зад гърба. Не беше винаги такава. Една вечер със Силвия се измъкнаха през прозореца, искаха да видят Кифлата. Когато сестрите научиха къде са ходили, такъв пердах му удариха, че чак му счупиха ръката. След това не само не го заведоха в спешното, за да му я наместят, но дори го наказаха да не яде цял ден! Засуканата докторка може да го разпитва колкото поиска, от устата му няма да излезе и дума. Цигането поклати отрицателно глава. Децата се страхуваха от сестрите. Ирина веднага забеляза, когато Божидар си скри ръката.

„Добре, не издаваш сестрите, да видим ще издадеш ли приятелите си“, помисли си Ирина.

- Джесика защо е тъжна?

- Щот ѝ липсва Силви.

- Къде е Силви?

- Мъртва е.

 

**

 

Е, поне децата не бяха лишени от въображение. Боби смяташе, че Силвия е мъртва, а според Джеси причината за смъртта ѝ бе някаква кифла. Единствената вярна информация всъщност бе, че Силвия липсва от няколко часа. Ако трябваше да е точна, Ирина не я бе виждала от вчера сутринта. Интересно само на нея ли ѝ правеше впечатление, че момичето е изчезнало?

Време бе да се срещне с директора. Но той както винаги беше на среща с инвеститори. Ирина бе почти сигурна, че запива в някой бар или че се чука с любовницата си в някой от долнопробните хотели в града. Ако ходеше и на половината срещи, на които казваше, че е, домът щеше да изглежда като тризвезден хотел в Слънчев бряг.

Психоложката мярна през прозореца госпожица Духовникова, която бе излязла на двора, за да изпуши една цигара. На старата мома никак нямаше да ѝ хареса, че Иванова се бърка, но ако Силвия наистина бе изчезнала, или недай си боже бе мъртва, трябваше да съобщят в полицията.

Иванова тръгна към двора. Едно русо момиченце се сблъска на вратата с нея.

- Ай да ходим на Кифлата довечера - чу зад гърба си глас на момче, което тъкмо влизаше в пубертета или прекаляваше със стероидите.

- Луд ли си? Видя какво се случи с нея…

Ирина се обърна, но малката групичка се бе присъединила към връстниците си в трапезарията за следобедна закуска.

Две неща изникнаха в съзнанието на психоложката. Първо, Кифлата явно не бе закуска, а наречие за нещо друго, и, второ, Силвия наистина бе изчезнала, а никой не си беше направил труда да уведоми органите на реда. Това бе честа практика в домовете, където смъртните случаи не бяха рядкост. Колко деца без гробове имаше?...

Иванова влезе в трапезарията. Групичката, която говореше преди малко за Кифлата, бе седнала в края на помещението. Беше шумна. Банда паплач, би казал съпругът ѝ. Петте момчета бяха на около 13 - 14 години, а вече се изживяваха като престъпници. Обзалагаше се, че, ако ги прерови, ще открие джобен нож във всеки един.  Тормозът над по-слабите от тях им беше хоби, така се чувстваха силни и отмъщаваха за болката, която са изпитали, когато са били по-малки и беззащитни.

Ирина  опита да чуе за какво си говорят, ала щом я зърнаха, момчетиите млъкнаха. Разбра, че от тях никога няма да научи истината. Ако искаше да разбере какво е Кифлата и къде е Силвия, ѝ трябваше по-малко и по-лесно за манипулиране хлапе.

Ирина си взе от кафявия бълвоч, който тук наричаха кафе  и който нямаше да изпие, и излезе на двора, за да открие „жертвата“ си.

 

**

- Заведи ме там - изрече със заповеднически тон Ирина на мърлявото циганче.

- Гуспожо, ни можи, ши нъ бият.

- Няма, нали си с мен. Забранено е да ходите сами -  опита се да го придума тя, ала цигането се дърпаше. Страхът от сестрите беше по-голям от любопитството му. Щеше да се наложи да опита по друг начин. Иванова стана от дървеното седло на люлката, чийто дръжки бяха дебели вериги, преметнати през лост.

- Щом ти не искаш, Томас ще се радва да дойде с мен, а след това ще се похвали на всичките си приятели…

Томас ли, помисли циганчето? Но аз също искам да видя Кифлата. Никога не съм стъпвал там, само големите ходят. Ако приятелите ми разберат, че съм бил там, много ще ми завидят.

- Гуспожо, чакай! Аз ши тъ завидъ - извика циганчето и хукна след докторката.

Ирина го изчака, а след това се отправи към изхода, който водеше до асфалтиран път и до реката, преминаваща през целия град. Местните наричаха това място Дигата.

-        Гуспожо, не оттука, ши нъ видят - цигането посочи с пръст малката врата с решетки, водеща към гимназията.

Минаха през двора на училището, малкият ѝ гид я преведе зад физкултурния салон, докато пред очите им не се разкри просторният двор със здрава ограда, с железни шипове отгоре. Мястото бе необитаемо, всичко наоколо бе обрасло с изсъхнали треви, високи почти до кръста. Интересно как щяха да минат.

- Гуспожо, илати - каза циганчето, което я заведе до място, където мрежата бе отрязана.

Шмугнаха се през отвора и нагазиха през плета. Не беше сигурна къде точно я води спътникът ѝ, тук освен змии и храсталаци нямаше нищо друго. Най-много някой скитник да им изкара акъла. Ирина взе малчугана на ръце и нагази през високата трева.

- Сигурен ли си, че Кифлата е тук?

- Ам чи да. Ей я там, накрая – хлапето посочи малка постройка във формата на пирамида, намираща се в другия край на двора.

- Значи там се крие Силвия? - попита Ирина на пресекулки. Неравният път и детето в ръцете бяха взели и последните ѝ сили, едва дишаше.

-  Силви ли? Гуспожо, тяй  мъртва ут седмицъ.

Ирина едва не го изтърва на земята. Мъртва от седмица? Невъзможно! Сигурна е, че вчера сутринта ги видя и двете. По едно и също време.

- И защо смяташ така? - попита спокойно, сякаш ни най-малко не я засягаше.

-  Дадухъ я на Ругатия – прошепна малчуганът, сякаш бе някаква тайна.

Пирамидата бе висока около 3 - 4 метра, но за разлика от тези в Гиза, бе от бетонни плочи, захабени и изрисувани от вандали със спрей.

Влязоха в Кифлата през малкия отвор, разположен между две от страните ѝ.

Предвид окаяната обстановка наоколо Ирина бе очаквала вътре да е пълно с боклуци, фасове, спринцовки от наркомани, използвани кондоми от разгонени тийнейджъри… Напротив. Кифлата блестеше от чистота, също като от реклама за почистващ препарат. Едната стена – зад гърба им, се състоеше от три френски прозореца, здрави и чисти, другите две страни бяха изрисувани с червена боя, а стената насреща бе на три нива, оттам спокойно можеше да се наблюдава какво се случва на сцената в средата. Ама, че деца! Мястото, което ги ужасява и преследва в кошмарите им, сякаш не бе нищо повече от изоставен амфитеатър.

Ирина разгледа сцената, подът на която също бе изрисуван с червена боя. По средата имаше пентаграм. По стените също имаше изрисувани пентаграми, обърнати кръстове, символът на философския камък или по-познат като кръстът на Левиатан.

По всичко изглеждаше, че Кифлата бе свърталище на сатанисти, маниаци на тема чистота. Нищо чудно сираците да смятат, че са дали Силвия на Рогатия. Бе достатъчно да чуят доукрасените истории за сатанистите в Кифлата от по-големите в дома. Силвия обаче не бе тук, нямаше и след от нея.

- Какво правите тук? – чуха зад гърба си плътен мъжки глас.

Ирина и циганчето се обърнаха. Двама едри мъже, облечени в тъмни униформи, се приближиха към тях. Странно защо мястото се охранява от СОТ, помисли си Ирина.

- Здравейте! Аз съм Ирина Иванова - здрависа се психоложката с едрите мъжаги. - Работя в дома за сираци „Светло бъдеще“.

Ирина посочи в посока към сиропиталището:

- Ахмед сънуваше кошмари. По-големите го наплашили, че ще го дадат на сатанистите.

- От сиропиталището не ви ли дадоха кода за СОТ-а? - попита я по-едрият.

Значи Кифлата е собственост на Дома, заключи Ирина.

- Нова съм.

 

**

 

Прибраха се в сиропиталището. Ирина изпрати Ахмед до спалнята, а след това се отправи към кабинета на директора. Имаше много за обясняване. Почука на вратата, не получи отговор. Натисна дръжката надолу, беше заключено.

- Директорът е… - чу така познатият глас на Духовникова.

- Нека позная, на среща с инвеститори? Веднага ми обяснете какво се случва тук и не смейте да ме лъжете!

- Какво имате предвид? - попита отегчено възпитателката. Докторката нямаше ли си друга работа, освен да я занимава с глупости? Сякаш децата не са ѝ достатъчни!

- Какво се случва в Кифлата? Защо децата се ужасяват от това място?

- Била сте там - вдигна нехайно рамене Духовникова, сякаш това обясняваше всичко. - И 10 охранителни системи да сложим пак ще е безполезно! Малките шибаняци отново ще намерят начин да влизат вътре, за да вандалстват и Бог знае още какви извратени неща!

- Къде е Силвия? Защо още не е съобщено в полицията за изчезването ѝ?

Духовникова бе изненадана не само от факта, че психоложката знае за близначката на Джесика, но и привързаността, която младата госпожа показваше към момичето. Та тя дори не я познаваше!

- Госпожице... Пардон! Госпожо Иванова, Силвия е мъртва от седмица. Преряза си гърлото в Кифлата.

 

**

 

… Нощта бе прохладна, ветрецът развяваше дългите коси на Ирина Иванова, но въпреки това тя не изпитваше студ. Лунната светлина отразяваше по необикновен начин Кифлата. Колко величествена бе на вид! Чак сега осъзнаваше защо всички в дома са обсебени от мястото.

Сградата наистина привличаше като магнит, приканваше те, съблазняваше те…

- Гуспожо - повика я дрипавото циганче, което я бе довело през деня. - Очакват ни.

Ирина хвана малката ръчичка и потъна сред високата трева. Някой пееше.

Влязоха в осветената от свещи пирамида. Кървавият пентаграм бе наобиколен от пеещи сатанисти. Доколкото знаеше от книгите и филмите, пееха наобратно гръцки слова от светата книга.

Ахмед продължи да я тегли към тълпата, а когато стигнаха до нея, тя се разтвори. В аления пентаграм бе госпожица Духовникова, която се бе надвесила с окървавен нож над дребно момченце с къдрава, черна коса. Не успя да различи на кого принадлежи малкото телце, защото главата му бе сведена надолу.

- Какво става? - попита Ирина малкия си гуру.

- Ши дадат Джеси на Ругатия, гуспожо - изфъфли Ахмед и в този момент Джеси я погледна.

Ирина знаеше какво щеше да се случи с момичето, което бе право в лапите на звяра. Духовникова щеше да я принесе в жертва така, както бе направила и с близначката ѝ.

Искаше да извика, да се втурне към нея, ала бе като парализирана.

Петя разпери ръце нависоко и започна да реди така, както религиозните фанатици нареждаха на терористите:

- О, Рогати! Вземи тази млада душа и ни възнагради богато! О, ти, този, който владее всичко земно, огнено, водно и въздушно! О, повелителю на всички стихии! Приеми нашия скромен дар! Вземи невинната ѝ душа, нека гори вовеки-веков.

Духовникова извади атамето от червената си роба и прокара острието през гърлото на момичето с черни къдрици и сини очи.

Алена кръв бликна, малкото телце тупна на пода, а около него се образува червена локва.

Ирина извика, цялата бе покрита с кръвта ѝ, бялата ѝ нощница се бе напоила в гьола, в който бе стъпила. Петя Духовникова я погледна право в очите.

- Ти си следващата.

Ирина се събуди с вик. Било е само сън. Протегна ръка настрани, съпругът ѝ не бе в леглото. Погледна към мобилния телефон на нощното шкафче. По дяволите, беше се успала! Измъкна се от чаршафите, смъкна бялата нощница и се отправи към банята, толкова бързо, че не забеляза алените ръбчета по сатенената рокля…

 

**

 

Час по-късно Ирина Иванова се бе настанила удобно зад бюрото си. Никой не разбра, че е закъсняла. Сутринта сестрите бяха толкова заети около децата, че последната им грижа бе кога психоложката е пристигнала на работа, а директорът както винаги отсъстваше.

Иванова отпи от врялото кафе. Чувстваше отпадналост. Кошмарът ѝ бе изпил цялата енергия. Отпи още една глътка, денят се очертаваше безкрайно дълъг, щеше да има нужна от много кофеин. Как можа да се върже на тази история! Вчера се смя на децата, а днес излезе по-голяма страхливка и от тях! Силвия не е мъртва! Не може да е. Тя видя момичетата, беше убедена в това! А призраци не съществуват, нали? Стомахът ѝ изкъркори. Още не беше закусвала. Дали да не прибяга до близкия магазин за един пакет бисквити?

Видя през прозореца как Духовникова се кара на едно от децата, а около тях група хлапета играеше на гоненица. Сираците се възползваха от последните топли дни на ноември. Скоро щеше да стане студено, вече и денят стана по-къс и вечерният им час скоро ще се промени, чак на пролет ще се радват отново на игрите на открито.

Ирина взе кутията с цигари от дамската си чанта и излезе навън. Скоро щеше да стане време за обяд, кафето и цигарите щяха да прилъжат глада. Излезе на двора, размина се с две момичета, които обсъждаха някакво момче от класа. Намери си усамотено място на полянката, откъдето можеше да наблюдава всичко и все пак да е достатъчно надалеч, та тютюневият дим да не стигне до децата.

Изгаси цигара в пръстта, а фаса изхвърли в едно от кошчетата по пътя. Влезе в мрачната сграда.

- Наистина ли отиде? - чу едно от  момчетата да пита другарчето си.

- Мен нищо не ме плаши - отвърна му нахакано другото.

- А ако станалото със Силви се повтори и с теб? - попита друг.

- А, ето ви и вас! – чу Ирина гласа на госпожица Духовникова. Проклетницата винаги идваше точно в най-неподходящия момент. - Психологът на основното училище иска да се срещнете незабавно!

Какво ли се е случило? Сигурно някое от децата е откраднало нещо или набило някое от съучениците си.

- Разбира се, само да си взема чантата.

- О, и да не забравя. Гледайте да не закъснявате повече за работа.

Ирина пропусна забележката зад гърба си и влезе в кабинета.

 

 

**

 

Иванова използва градския транспорт, за да стигне до основното училище. Влезе през задния вход на двора, мина през баскетболното игрище и се вмъкна през черната врата на сградата, където бе посрещната от охраната - прегърбен дядо, който най-вероятно се бе пенсионирал преди 3 - 4 години. Показа му документ за самоличност и щом му обясни причината за посещението си, старецът я упъти.

Качи се по стълбите до втория етаж, сви вдясно по коридора  и почука на третата врата, където с големи черни букви бе изписано: „ГЕРГАНА ГЕРДЖИКОВА, УЧИЛИЩЕН ПСИХОЛОГ“.

Влезе в кибритената кутийка, в която едва се побираха бюрото и малка секция с шарени папки по лавиците. Зад бюрото стоеше чернокоса жена с очила, средна на ръст. Герджикова ѝ показа стола пред бюрото и Ирина седна.

- Радвам се, че така бързо се отзовахте! - започна психологът. - Джесика е много надарено момиче, всъщност изкуството е единственият предмет, който ѝ се отдава.

Герджикова извади няколко листа и ги подаде на колежката си. Ирина знаеше, че Джеси може да рисува, но нямаше представа, че е толкова добра! Джесика рисуваше еднакво добре както пейзажи, така и портрети на съучениците си. Герджикова ѝ подаде други листи. Иванова веднага позна Кифлата. Отгърна другата рисунка, този път я бе нарисувала отвътре - не бе изпуснала нито един детайл. Третата картина бе автопортрет, малката се беше нарисувала… с прерязано гърло. На четвъртата и последна рисунка пред окървавеното тяло стоеше чернокоса жена в бяла сатенена нощница… Преглътна тежко. Това е съвпадение, просто шибано съвпадение! Върна рисунките.

- Възможно ли е да посегне на живота си? - попита я Герджикова, щом седна обратно на въртящия се стол. - Вие, как смятате?

Ирина пое дъх, преброи до пет и издиша. Вече не знаеше в какво да вярва и в какво не. Тези дни дори на очите си не можеше да се довери.

- Не мисля, че би стигнала до там - отвърна ѝ Ирина. - Както знаете, близнаците са свързани на по-дълбоко ниво от нас останалите. Сестра ѝ и липсва.

- Напълно забравих, че миналата седмица осиновиха Силвия - засмя се Герджикова. - Госпожица Духовникова ми каза, че ще я отпишат от училище, защото някакво семейство от Хасково я е осиновило. Ама, че работа. Да разделиш близнаци!

- Разни хора, разни идеали - цитира Алеко Константинов Ирина.

Стана от стола и подаде ръка на колежката си за довиждане.

- Благодаря ви, че ме уведомихте за състоянието на Джеси. Ще се наложи да ѝ отделя повече време тези дни, докато свикне с отсъствието на сестра си.

- А кой знае, Силвия може да склони новото си семейство да вземе и Джесика.

- Дано!

Ирина излезе от кабинета и бързо заслиза по стълбите. Защо Духовникова е казала на училището, че Силвия е осиновена, а на нея ѝ казват, че е мъртва? Цялата тази работа започва все повече да мирише.

Излезе от сградата, седна на една от зелените скамейки отпред и запали цигара. Скоро няма да хапне. Разтри с ръка къркорещия си стомах. Хвърли фаса в мига, щом децата се втурнаха навън. Бе дошъл краят на учебния ден, учениците бяха нетърпеливи да вкусят свободата. За повечето от тях даскалото бе затвор - сутринта отиваха с нежелание и с нетърпение брояха секундите до края на часовете.

Джеси излезе сама. Тръгна към спирката, Ирина я последва. Нито една от двете не седна на скамейката. Младото момиче бе стояло цял ден на дървения чин, освен това бе сигурно, че ако седне, докторката веднага ще се залепи до нея. Чудесно знаеше защо е била тук - преди училищният психолог да извика Иванова, Джеси вися два часа в кабинета на Герджикова.

Спирката се напълни с ученици, многобройните гласове се забиваха като пирони в главата на Иванова. Всяка групичка се вълнуваше  от нещо различно – коя нямаше търпение да се прибере, за да играе компютърна игра, коя се възмущаваше от многото домашни… Само Джеси бе свряла поглед в тъмните си маратонки.

Ирина я докосна по рамото. Малката не трепна. Сякаш бе  предусетила намеренията ѝ по-рано.

- Знам защо сте тук, госпожо - промълви Джеси, без да отвръща поглед от обувките си.

- Естествено, че знаеш. Ти си умно момиче.

Джесика вдигна глава, погледна я право в очите. А какъв поглед само! Гледаш го - дете, а в очите - възрастен. Поклати глава и отново я сведе. Явно нямаше да стане само с комплименти.

- Със сестра ти сте били близки - не се предаде Ирина. - Няколко семейства са искали да те осиновят, но ти си отказвала да тръгнеш без нея.

Момичето изсумтя. Накъде биеше докторката с това?

- Вие бихте ли тръгнали без вашата сестра?

- Не, но не бих си и прерязала гърлото. Ти как мислиш, дали наистина се е самоубила?

Джеси взе синята си раница с щампован Мини Маус и се шмугна между съучениците си. Тук поне докторката щеше да я остави намира.

Щом зърнаха задаващия се от ъгъла зелен автобус, децата пощуряха.  Всеки се опитваше да избута другия, за да мине по-напред. В противен случай рискуваше да стои прав или да мръзне на спирката, за да изчака следващия.

Ирина се качи в автобуса с пощръклелите малчугани. Намери си място до прозореца. Автобусът тръгна, но Джеси я нямаше – психоложката бе проследила всяко дете, което се качва. Обърна се към прозореца достатъчно бързо, за да види момичето, което ѝ махаше от спирката.

 

**

 

Петя Духовникова крачеше бързо по коридора. Беше в спалното помещение, когато видя, че докторката се прибира от училището. Бе пребледняла като призрак. Трябва да разбере какво ѝ е казал училищният психолог.

Почука на вратата и влезе. Госпожа Иванова тъкмо си закачаше черното палто на закачалката.

- А, госпожице Духовникова! - възкликна Ирина. Направи ѝ знак да затвори вратата и отиде до кафемашината. - Точно Вас исках да видя. Кафе?

Възпитателката ѝ отказа и Ирина направи само за себе си. Седна зад бюрото си и направи знак, че и колежката ѝ може да седне. Духовникова отказа. Как смее новата да се държи с нея така, сякаш е едно от малките изродчета тук!

-  Какъв е проблемът? – попита старата мома.

- Ще Ви кажа какъв е проблемът - отговори Ирина и отпи от кафето си. - Проблемът е, че откакто съм постъпила на работа, не спирате да ме лъжете!

- Не разбирам…

- Спестете си лъжите! - вдигна ръка Ирина. - Утре ще обясните в полицията.

Петя Духовникова преглътна тежко, но продължи да гледа високомерно.

- Нима вече сте се обадила?

- Предполагам, че ще разберем утре – отсече Ирина и отпи от кафето си, с което показа, че разговорът е приключил.

 

**

 

 

- Много си мълчалива тази вечер - продума най-накрая Тодор Иванов. Тъмнокос мъж, в ранните си 40, с топли кехлибарени очи и най-милата усмивка, която преди време накара съпругата му да се влюби до полуда в него.

- Цял ден ме боли глава - отвърна му Ирина и долепи пръсти до слепоочието си. С нежни въртеливи движения започна да масажира пулсиращото от болка място. Как само конфронтира Духовникова по-рано днес. Старата гарга не го бе очаквала! Още утре сутринта ще си изпее всичко! Сигурно ще се върти като малко кученце пред кабинета ѝ… Така ѝ се пада!

- Вземи хапче за глава… - каза съпругът ѝ и я притисна по-силно в обятията си.

Гледаха някакво предаване по телевизията, изтегнати на дивана в хола.

- Мисля, че имам някакво болкоуспокояващо в чантата.

Освободи се от топлата прегръдка и отиде в спалнята. Дамската ѝ чанта бе точно там, където я бе оставила, когато се прибра от работа - на дървения люлеещ се стол, в който обичаше да се сгушва зимата с книга и чаша червено вино в ръка. Разкопча ципа и бръкна вътре. Единственото, което успя да напипа, бе някаква хартия. Извади прегънат на две блоков лист. Сърцето ѝ започна да бие по-бързо, дланите ѝ се навлажниха. Имаше лошо предчувствие. Разтвори листа. С червен пастел Джесика бе изписала думите: „ГОСПОЖО ПОМОГНЕТЕ МИ“.

Ирина го смачка на топка. По дяволите, кой знае кога го е оставила вътре, а ако вече е твърде късно?

Ирина грабна ключовете за колата от нощното шкафче и хукна към коридора. Дано само не закъснее! Обу си едната обувка, тъкмо обуваше и втората, когато гласът на Тодор я стресна.

- Отиваш ли някъде?

Съвсем бе забравила за плановете им. Тази нощ щяха да играят семейно монополи.

- Скъпи, съжалявам. Обадиха ми се от службата, едно от децата има проблем.

Както винаги перфектният ѝ съпруг ѝ влезе в положението. Та нали точно нейната жертвоготовност и хуманизъм го накараха да се влюби в нея и да иска тя да бъде майка на децата му.

- Върви. Свърши си работата.

- Ти си най-прекрасният мъж на света! - възкликна Ирина и долепи устните си до неговите. - Ако закъснея, целуни Алекс за лека нощ от мен.

Ирина взимаше по 2 - 3 стъпала наведнъж, нямаше време за губене, всяка минута бе ценна. Бе останала без дъх, докато стигне до входната врата. Излетя през нея и отпраши към града с мръсна газ.

Градчето беше малко, а след 7 вечерта почти нямаше трафик. Карайки в града със 100 км/ч, Ирина се молеше да не срещне по пътя някоя патрулка или, недай си Боже, да ѝ изскочи някой пешеходец…

-        Дано стигна навреме - каза си и натисна още по-силно педала на газта.

Паркира пред гимназията, която се намираше до ДС „Светло бъдеще“. Знаеше, че няма смисъл да търси момиче с момчешка прическа в сиропиталището. Тя не беше там. Мина през малкия отвор, който Ахмед ѝ бе показал и щом усети твърдата почва под краката си, хукна през изсъхналия плет.

- Дано стигна навреме.

Малките камъчета се забиваха в обувките ѝ, но тя продължи да бяга. Още малко ѝ остана, почти стигна.

И тази вечер Кифлата бе величествено осветена от пълната луна, но Ирина не спря да ѝ се порадва, както бе направила в съня си…

Колкото повече се приближаваше към малката пирамида, толкова по-силно се чуваше песнопеенето на гръцки на обратно, доколкото успя да различи някои срички. Страхуваше се, но продължи да бяга през тревата.

Децата с право се ужасяваха от това място. Да отидеш през деня, докато няма никого, е едно, но да ходиш посред нощ, докато отвътре звучи тропарът на обратно е по-страшно и от най-лошите кошмари. На Ирина дори не ѝ се мислеше какво ще завари вътре…

Влезе през същия вход, през който бе минала предния ден, заедно с Ахмед. В кифлата имаше около 60 човека! Бяха навсякъде и всички облечени с черни роби и с черна свещ в ръка. Дали са направени от човешка лой, както ги описваха в книгите и по филмите, запита се Ирина.

Никой не ѝ обърна внимание. Всички гледаха към мястото, където бе нарисуван пентаграмът. Точно в центъра на Кифлата.

Изведнъж пеенето заглъхна.

-  Велик е Левиатан! - извика мъжки глас, който ѝ се стори като този на директора.

- Велик е Левиатан! - извикаха и другите сатанисти след него.

- О, повелителю на всички океани и морета! О, ти, който унищожаваш всичко след себе си! Приеми тази душа! - извика директорът и тълпата се разпръсна пред Ирина, правейки ѝ път. Тя пристъпи напред, оглеждайки се сред тълпата от лица.

- Джеси? - извика въпросително, когато видя момичето да стои в центъра, точно до директора. Той бе единственият с червена роба.

- Очаквахме Ви, госпожо - сякаш изпя думите Джеси, пронизвайки я със сините си очи.

- Какво означава това? - попита Ирина, докато вървеше към нея.

- Означава, че ще бъдете чудесен подарък за Левиатан, госпожо. Точно като сестра ми.

- Хванете я! - извика отнякъде Духовникова.

Няколко ръце хванаха Ирина здраво. Момчетата от стола. Тя опита да се отскубне, но те бяха повече и колкото и да не искаше да си признае, бяха по-силни от нея. Но дори да успее да им се изплъзне? Какво? Бяха завардили всеки вход. Нямаше изход.

Заставиха я да коленичи пред Джеси и директора. Кръгът от хора се затвори около нея. Нямаше къде да бяга. Беше заобградена отвсякъде.

- О, Унищожителю! Приеми тази невинна душа от своите верни роби! - извика Джеси и вдигна над главата на Ирина голям кухненски нож.

Последното, което жената видя, бяха големите сини очи. Омайно сини очи…

КРАЙ

Автор: Габриела Плочева®

---

[1] Левиатан е паднал ангел в еврейската митология.  Демон-унищожител, владетел на моретата и океаните.

[2] България е към източно-православната църква.