Моят ужасяващ опит в дълбоката мрежа (РАЗКАЗ)

Източник: RAMISA ROB

Влязох в стаята на брат ми видно развълнувана. Родителите ни най-накрая заминаха на море, оставяйки ни сами в къщата за седмица. Нямах търпение да звънна на всичките ни приятели за предстоящият купон у нас.

-       Какво правиш, Алекс? – попитах брат си, който бе напълно погълнат от компютъра си. Макар и близнаци, с него изобщо не си приличахме – нито по външен вид, нито по характер. Той предпочиташе да играе игри, да заляга над уроците, а аз си бях купонджийка.

-       Нищо. Махни се. – отвърна ми той.

Аз разбира се, не го направих, надникнах над рамото му. Беше ми интересно какво прави. Очаквах да видя полето на една от онези ролеви игри, които всички задръстеняци в училище играеха, но вместо това брат ми се ровеше из интернет.

В сайта, който бе отворил, бе пълно с всякакви наркотици. Не знаех, че можеш да си купиш дрога от интернет. Компютърните ми умения опираха до социалните мрежи и Photoshop.

Александър кликна върху някаква картинка с изобразена марихуана, без да ми обръща внимание. Попълни данните за доставка и плати в биткойн. Още тогава сайта ми се стори подозрителен, никак не ми хареса факта, че брат ми даде на интернет-дилъра си адреса, на който живеехме. И двамата можехме да загазим сериозно.

-       Луд ли си? Защо им даде адреса ни? – развиках му се аз.

-       Успокой се, Сис. – отвърна Алекс. – Да не мислиш, че ми е за първи път? – присмя ми се той. – От месеци пазарувам от дълбоката мрежа.

„Е, щом го е правил и друг път, значи няма проблем.“, помислих си и отидох в стаята си.  

Телефонирах на всичките си приятели за предстоящото парти, а след това отидох до магазина, за да купя алкохол и нещо за хапване.

Противно на очакванията на брат ми, доставката не бе доставена на същата вечер, нито пък на следващият ден. Алекс беше бесен, бе заплатил марихуаната с последните си биткойни, а вече няколко дни не идваше.

На третият ден беше силно разтревожен, родителите ни щяха да се приберат след няколко дни, а доставката все още не беше дошла. Аз също се тревожех, не исках семейството ни да разбере, че брат ми пуши джойнт.

-       По-добре откажи поръчката. – казах му на четвъртият ден. – Ако дойде, когато нашите са си вкъщи и двамата ще имаме сериозни проблеми.

Ала Александър не искаше и да чуе, беше сигурен, че ще пристигне на следващият ден.

-       Добре, но, ако и утре не е дошла, ще я откажеш! Обещай ми!

След като брат ми, ми даде думата си, се поуспокоих. Тази нощ решихме да си направим кино вечер. Изтеглихме си филм на ужасите, направихме си пуканки и се настанихме удобно в хола, където беше системата за домашно кино.

       Силното чукане ни стресна. В първият момент си помислихме, че ударите по вратата идват от страшният филм, който си бяхме пуснали, но, когато чукането се увеличи, се усетихме, че идва отвън.

Тъй като и двамата се бяхме поизплашили от филма, отидохме да отворим заедно. В този момент и двамата съжалявахме, че родителите ни не бяха сложили шпионка на входната врата.

Отворихме леко вратата. Спомням си, че в този момент ръцете ми се бяха изпотили, а сърцето ми сякаш се беше качило чак в гърлото.

Мъж, със странна рижава коса, стърчаща във всички посоки блъсна силно, притворената врата, изблъсквайки брат ми назад.

Стоях лице в лице с огромния непознат, който ми се усмихваше зловещо. Бързо се окопитих.

-       Какво си мислиш, че правиш? – развиках му се аз, когато засядащата буца в гърлото ми, изчезна.

Вместо да ми отговори, непознатият тип ме зашлеви силно през лицето. Паднах, удряйки главата си в плочките. Всичко пред очите ми стана мъгла. Не можех да видя нищо, от потеклите сълзи. Тогава усетих как някаква ръка ме сграбчва за крака, дърпайки ме навън.

За миг си помислих, че ще ми се случи нещо ужасно. Какво ли не ми мина през главата. Че противният тип ще ме отвлече, искайки откуп от семейството ми, че ще ме измъчва, че ще ме убие…

Именно страхът ме подбуди да изритам с другият си крак гадната мутра на непознатият. Пусна ме, не бе очаквал ритника.

Алекс, на който му бе трябвало повече време, за да осмисли цялата ситуация ми помогна да стана. Затворихме вратата точно в момента, когато нахалника отново понечи да влезе.

 Ударите по портата, не ни разколебаха нито за миг, докато Алекс заключваше портата и местеше шкафа за обувки, с който да я залости, аз прибягах до кухнята, грабвайки няколко ножа от дървената поставка.

Когато се върнах въоръжена и готова за бой, ударите все още не бяха стихнали. Рижавият мъж горещо желаеше да влезе в къщата.

-       Алекс. Алекс. Отвори вратата, Алекс. – приканваше го изрода. Ала ние не го направихме, стояхме с по един нож във всяка ръка, чакайки мъжът да разбие вратата и да нахлуе.

Сърцето ми щеше да се пръсне, онзи изверг не се отказваше. Блъскаше неуморно вратата, псуваше, проклинаше, заплашваше ни.

-       Алекс, мога да се върна и утре, и в другиден, когато родителите ви са у дома. – не се отказа непознатият. – Ще ти хареса ли, ако нарежа майка ти на малки парчета, докато спи? Или предпочиташ да я разпоря като риба? – хилеше се извратеняка отвън.

Не знам дали страхът, че утре ще се върне и ще преживеем отново същият ужас или страхът, че нещо може да се случи с майка ми, ме накара да отключа вратата и да дръпна леко шкафа за обувки настрани.

Глупака само това и чакаше, щом чу превъртащият се ключ, натисна бравата надолу. Стиснах силно ножовете в ръцете ми и кимнах на брат ми.

Всичко се случи толкова бързо, че понякога си мисля, че е било просто кошмар, а не действителност.

Типа нахлу вътре, ала не видя, че се бях качила върху шкафа. Не забеляза проблясващото острие, преди да се забие в черепа му…

 

 

КРАЙ

Габриела Плочева®

Експерименти (Разказ)

Източник: Wall Street International

Месечината огряваше пустите, тъмни улици в затънтеното селце. Хората отдавна се бяха прибрали по къщите си, не искаха да срещнат нечисти сили по пътя.  

Единствените безумци, които все още се шляеха в мрака, бяха Милена и приятелят ѝ Константин. И двамата живееха за мига, тъй като бяха от заможни семейства, можеха да си го позволят.

-       Намали-и-и! – изписка Милена, когато Коцето увеличи скоростта на новият си автомобил – подарък от родителите му за 19-тия му рожден ден.

Вместо да намали, Константин увеличи скоростта още повече. Какъв е смисълът да има спортна кола, ако не може да ѝ се накефи максимално? Коцето натисна педала на газта още по-силно, което се оказа голяма грешка. Тъй като през целият ден бе валяло като из ведро, пътната настилка бе хлъзгава. Колата поднесе към канавката.  Милена се разпищя.

За радост на разглезените хлапета, Константин успя да завърти колана в срещуположната посока и да натисне спирачката навреме.

-       Кретен! – Милена удари приятеля си в рамото и излезе от колата. 

-       Къде отиваш? Ела тук! – извика след нея Константин, но разбра, че приятелката му няма никакво намерение да се качи обратно в колата.

Коцето паркира колата на широкият път вдясно, където стоеше Милена, опитваща се да си поеме въздух. Той нямаше никаква представа, че момичето се бои от бързите скорости. Баща ѝ бе луд по бързите коли. Като малки, с близначката ѝ често се возеха в колата на татко си, докато не изгуби сестричката си в зверската катастрофа, предизвикана от баща ѝ.

Оттогава Милена изпитваше неистов ужас от безразсъдни шофьори. След смъртта на сестра ѝ, Милка, както я наричаха близките ѝ, не се качи повече в колата на баща си, макар да знаеше, че е станал предпазлив шофьор.

Милена извади цигарата с джойнт, която стоеше в кутията ѝ с цигари. Марихуаната винаги действаше успокоително на нервите ѝ. Издиша дима.

-       Полудя ли? Веднага го изгаси! – скара ѝ се Константин, когато усети острата миризма на ганджа. Имаше си причина за избухването му, разбира се. Миналото лято, катаджиите го бяха спрели и след като му направиха drug test, беше задържан за 24 часа от полицията. Баща му, естествено потули нещата, в света няма нещо, което парите да не могат да ти осигурят, но не и преди да му удари здрав пердах. С лудорията си, Коцето едва не бе съсипал предизборната кампания за кмет  на баща си. 

-       Няма, помага ми. – изрече Милена, дърпайки от цигарата с наслада.

-       Тогава поне се скрий, ако дойде полиция, ще загазим!

Милена избухна в смях, нямаше представа, че приятелят ѝ е такъв задръстеняк. Освен това тревата започна да я хваща, а това бе един от ефектите ѝ. Но Константин беше непоколебим или щяха да намерят по-уединено място, или щеше да я зареже насред нищото.

-       И къде предлагаш да отидем? – попита Милена. Наоколо нямаше нищо, освен малки къщурки, накацали по хълма.

-       Ето там. – Константин ѝ посочи високата къща на няколко метра от тях.

Двамата оставиха колата и се запътиха към тухлената къща на два етажа, с начупени прозорци. Едва ли някой щеше да разбере, че са били там.

Сградата беше отдавна изоставена, убедиха се сами още щом прекрачиха прага. Навсякъде беше пълно с боклуци, стъкла от натрошените прозорци, а смрадта на изпражнения се носеше из всички стаи. Остарелите мебели, бяха накъсани и с огромни петна.

Докато Милена дърпаше от цигарата с марихуана, Константин оглеждаше къщата с фенера на смартфона си. Едва забеляза малката камера в ъгъла сред цялото това сметище.

-       Какво правиш? Не пипай тези боклуци! – скара му се Милена.

-       Може да има нещо интересно. – Въображението на Константин започна да рисува различни сценарии. Повечето включваха голи тела.

Любопитството на младежа надделя, Коцето реши да провери какво са заснели собствениците на изоставеното място, надявайки се, че е домашно порно, а не някое семейно събиране.  

На екрана се появи младо момиче, сълзи течаха по страните ѝ. Задъхваше се между думите.

„Ако гледате това видео, най-вероятно вече съм мъртва.“, започна блондинката от камерата. „Моля ви! Моля ви! Занесете камерата в полицията! Някой трябва да направи нещо срещу тези изроди!“, плачеше девойката.

-       Какво е това? – полюбопитства Милена, която все още пушеше встрани.

-       Не знам. – отговори ѝ Коцето, който вече изгаряше от любопитство. Да, видеото не се оказа порно както се бе надявал, но това изглеждаше дори по-интересно.

„За мен е вече твърде късно“, – продължи видеото. „Те са след мен. Най-вероятно всеки момент ще нахлуят в къщата, за да се отърват от мен. Надявам се само да имат милост и да умра бързо. Знам, че няма да е безболезнено, тези хора, ако изобщо могат да се нарекат така, са жестоки.“

Константин паузира видеото. Филма щеше да се окаже по-извратен отколкото предполагаше. В главата му валяха хиляди въпроси. „Дали е мъртва?“, „Дали е успяла някак да се спаси?“, „Кои са тези хора?“, „И какви бяха тези хора, за които говореше блондинката“?

-       Хей, има ли още? – попита Коцето.

Милена му подаде цигарата, която вече бе наполовина, опитвайки се да сподави една кашлица.

-       Внимавай, силничко е.

Когато завъртяха цигарата, двамата седнаха на мръсния, одърпан диван. Коцето натисна копчето и видеото продължи.

„Досега не бях виждала такава жестокост в дълбоката мрежа. Дори не знам как се озовах в онзи гнусен сайт. Единственото, което исках е да си купя марихуана, а вместо това попаднах в чат-стая. Заприказвах се с един от потребителите, попитах го как мога да си купя наркотици, той ми изпрати един линк, върху който ми се искаше никога да не бях кликала.“, образът на момичето се размазваше, сигурно ръката ѝ е треперела, докато е заснемала видеото.

„Когато страницата зареди се озовах в Ада. В сайта беше пълно с видеа, кликнах върху „Разчленен бездомник“ и искрено съжалявам, че го сторих и до днес. Мъжът, който тези чудовища бяха отвлекли, бе измъчван по невъобразими начини. Експериментиращият искаше да разбере колко болка е склонен да преживее бездомника, преди да издъхне. Горенето с горелка, съсичането на малки части от тялото, бяха само част от многото мъчения, на които мъжът бе подложен.Не можех да гледам повече. Изключих видеото и отидох до банята, за да наплискам лицето си с вода.

Докато бях в банята се чудех дали да не звънна на полицията, но нямах идея какво ще им обясня. Все пак не бях сигурна дали видеото е истинско. В крайна сметка реших да оставя нещата така и да не влизам повече в дълбоката или тъмната мрежа.

Но не можех да забравя. Те не ме оставиха. На следващата  сутрин си ровех телефона, докато пътувах с автобуса към университета. Получих съобщение в Месенджър от мъж с никнейм Доктора. Отворих го, стана ми любопитно. Краткото съобщение гласеше: „Хареса ли ти видеото, Плами?“ В началото не можах да разбера за какво говори, изобщо не направих връзката, затова го попитах кое видео визира. В чата лъснаха няколко снимки, на които се виждаше мръщещата ми се физиономия, докато гледах експеримента с бездомника. Откъде този психопат ми имаше Фейсбук профила, как бе успял да ме заснеме?

Направих единственото, което ми се струваше логично. Блокирах профила на Доктора, надявайки се, че повече няма да ме тормози.

Колко се бях заблуждавала! Това бе само началото! През изминалите дни получих куп съобщения и обаждания от непознати номера. Всички бяха заплашителни. В някои Доктора подробно ми описваше как иска да експериментира върху мен, че искал да види как изглеждам отвътре. Не знаех какво да правя, затова отидох при полицията, но и те не успяха да ми помогнат. Не откриха нито кой стои зад непознатите номера, нито сайта за човешки експерименти, на който бях попаднала в дълбоката мрежа.

Когато се прибрах отново получих съобщение. „Голяма грешка…“

„След ходенето ми в полицията, нещата се влошиха още повече. Започнах да получавам имейли, с прикачени снимки, на които се виждах АЗ – как пазарувам, как се виждам с приятелки, как вървя в университета… Те знаеха всичко за мен, не само коя съм, но и къде живея, къде уча, кои са приятелите ми… По някакъв необясним за мен начин, те се бяха сдобили с подробна информация за живота ми.

Реших, че още на следващата сутрин ще отида в районното. Този път полицията може и да успее да открие нещо. С тази малка надежда, си легнах да спя.

Не знам колко часът беше, когато чух шум, идващ откъм входната врата, сякаш някой се опитваше да нахлуе в дома ми. През двете ми години в университета, никога не се бях бояла, че някой ще влезе с взлом вкъщи. Досега.

Страхувам се и то много. Какво щеше да попречи на Доктора, който очевидно знаеше всичко за мен, да ме отвлече и да приложи някои от извратените си експерименти върху мен?

Когато чух затварящата се врата, вече бях сигурна, някой определено беше влязъл вкъщи. Слава богу, че живея на първия етаж, излязох бързо на терасата и скочих долу, навяхвайки леко десният си глезен.

Когато видях лампата, която светеше в спалнята ми, знаех, че трябва да бягам с всички сили. Ала се бавех, заради проклетият ми крак. Навън беше тъмно, не минаваха нито коли, нито минувачи, които да помоля за помощ.

Не знам колко километра бях избягала, ала усещах преследвача по петите си, тъй като той бе с кола, гледах да бягам из по-тесните улички, през които вана, с който ме преследваше да не може да мине.

Когато видях разрушената къща се зарадвах, с малко късмет той не би ме открил тук.“

Милена и Константин се спогледаха. Филма, който си бяха пуснали от любопитство ставаше все по-странен… и плашещ. Макар никой да не попита на глас и двамата се замислиха върху възможността, разлагащият се труп на блондинката да е някъде тук, в къщата.

Коцето стана от дивана, на който се бяха настанили и реши да огледа мястото, на което бе открил камерата. Междувременно гласът от видеото продължи да разказва своята зловеща история:

„Открих тази камера в къщата. Правя това видео, с надеждата, че ще достигне до някого и цялата тази лудост ще спре.“

-       Хей, чу ли това? – попита Милена.

Константин не ѝ отговори, беше решен да открие трупа на момичето. Освен това бе сигурен, че на  напушената му приятелка просто ѝ се е причуло. Коцето, осветяваше боклуците с фенерчето на мобилният си телефон, с надеждата, че няма да открие труп.

В началото на видеото, всичко му се бе сторило като шега, но сега нещо го караше да си мисли, че тази къща не е особено безопасна. Разрита с крак празните опаковки от храна и напитки.

„Моля, ви моля ви, ако това достигне до вас! Дайте го на полицията!“, продължи да умолява блондинката от камерата. „Не знам дали ми се причува, но отвсякъде чувам сподавен смях и тежки стъпки.“

Константин не успя да открие нищо в сметището в ъгъла. Двата писъка го стреснаха, единият бе дошъл от камерата, а другият от приятелката му. Когато се обърна към нея, едва не изпищя и той.

Срещу тях стоеше висок и много едър мъж с искрящо бяла докторска мантия. Не можеха да видят лицето, защото имаше маска, но видяха двата сатъра в ръцете му.

-       Ще започваме ли с експеримента? – попита мъжът зад маската, точейки сатърите един в друг…

 

 

 

КРАЙ

Габриела Плочева®