След чумата (Разказ)

Източник: rarehistoricalphotos

Беше изминала почти година след като чумата, наречена COVID-19 бе покосила целият свят. Противно на очакванията на хората и масовата заблуда на медиите, живота не продължи постарому. Нещата не само, че не се бяха нормализирали, но бяха тръгнали стремглаво надолу.

„Черната смърт" бе взела живота на 1/3 от населението, коронавирус – 10 милиона, глада – милиарди…

След като обявеното извънредното положение приключи, хората бяха ентусиазирани, че ще могат да се върнат отново на работа, че ще могат да нахранят гладните си деца и да покрият дълговете си.

Но работа, на която да се върнат – нямаше. Повечето предприятия бяха фалирали. В цялата държава не бяха останали повече от 10 чуждестранни инвеститори, които се възползваха от настаналата криза и орязаха заплащането на служителите си.

Възнаграждението, което малкото успели да си намерят работа взимаха бе с 60% по – ниско от минималната работна заплата, която хората взимаха преди вирусната епидемия. Останалите, които не работеха (85 % от населението) преживяваха на кредити, но и това не продължи дълго. Два месеца след падането на карантината – фалираха три банки и пет банкови институции. Само месец по-късно останаха две функциониращи банки, чиято основна и единствена дейност бе дебитиране, бояха се, че ще ги застигне същата участ. И с право, кредитите, които колегите им бяха отпуснали бяха милиони левове, а парите с които оперираха, бързо бяха изтеглени от хората, боейки се, че банката им ще банкрутира и те ще изгубят спестяванията си. И точно това стана, останали без дебит, банките фалираха.

Дори най-печелившият бизнес в света – фармацефтиката обяви фалит. Боледуващите нямаха пари да си купят скъпите лекарства. Дните, в които джипито ти изписва медикаменти на стойност 60 лева за някаква си настинка, отминаха.

Е, имаше и хора, които успяха все пак да закрепят някак положението. Тези, които се бяха усетили навреме отвориха хлебопекарни. В началото печелиха добре, но след като банките и „бързите кредити" преустановиха дейност, и на пекарите им причерня. Само работещите можеха да си позволят хляба, чиято стойност рязко се бе повишила. След това и сами можете да се досетите какво последва, повечето от тях – фалираха.

Българите не бяха гладували така от „Виденовата зима" насам. Но сега глада бе дори по-голям. Времената бяха толкова тежки, че от затворите пускаха на свобода почти всеки, тъй като нямаха средства, с които да ги издържат. Много от данъкоплатците не плащаха данъци, голяма част от тях дори вече нямаха дом.

Улиците бяха изпълнени с помияри, чакащи на милостта на някой съвестен гражданин, но такъв нямаше, всеки къташе и малкото, което има. Вече почти и бездомни животинки не се срещаха по улиците, някои от тях бяха умрели от глад още по времето на вирусната епидемия, а малкото оцелели се превърнаха в плячка на изгладнелите, бездомни чакали. Човека все още си оставаше най-големият, най-жестокият и най-страшният хищник на планетата.

Беше страшно да вървиш по улиците сам и невъоръжен. Не, не, защото ще те ограбят – предметите и бижутата нямаха стойност нито на улицата, нито в отдавна изпразнените заложни къщи. Нито в този черен, мрачен свят… Вече никой не се нуждаеше от материалното, а само от едно – храна.

От храна се нуждаеха и Мария, и Надя. Мария бе изгубила всичко в живота си – пари, работа, съпруга, който след големите протести беше застрелян като диво прасе на площада, заедно с другите протестиращи, и къщата, която бе взета от банката за неплатени дългове. Единственото, което Мария имаше на този свят бе дъщеричката ѝ Надя. Колко свидно ѝ бе русото момиченце със сини очи, които вече не гледаха игриво, а бяха посърнали от глад.

- Хайде, малката ми, още мъничко! – примоли се Мария. Цял ден се бяха скитали по мръсните, претъпкани с хора улици в търсене на нещо за ядене.

Не бяха яли нищо от онази жилава пепелянка, която бяха убили преди седмица. Животинката им стигна за два дни. Не бяха хапвали и залък от четири.

На Мария ѝ се прииска да завие от болка и безсилие, да вика по Бога, който бе извърнал поглед от тях. Колко пъти бе мислила да върже два камъка за нозете си и да се хвърли в морето, но майчиния инстинкт винаги надделяваше. Кой ще се грижи за Надя? Кой ще нахрани дъщеричката ѝ? Кой ще я пази?

Мария опита да сдържи напиращите сълзи, ала пуста женска слабост, не успя. Сърцето ѝ кървеше!

- Не плачи, мамо! – каза Надя с детското си гласче. – Не плачи! Ще видиш днес ще намерим храна!

- Знам, миличката ми! – усмихна се майка ѝ, бършейки горещите сълзи от изпитото си от глад лице. – Знам!

Може би беше само късмет, а може и Бога най-накрая да ги бе видял. Пред тях се ширеше малка пекарна. Аромата на прясно изпечен хляб гъделичкаше носовете им, подканваше ги да влязат вътре и да опитат от житното изделие.

Мария стисна силно Надя за ръката. Чудото, за което се молеха, се случи. Скоро щяха да се нахранят.

На входа ги посрещна оплешивял мъж на средна възраст. Още щом видя двете мръсни, измършавели жени, погледа му се измени. Никак не му приличаха на платежоспособни. А в тези тежки времена само това бе от значение, дните на благотворителност отдавна бяха отминали.

- Добър ден! – поздрави ги собственика на пекарната

- Добър ден! – отвърна на поздрава му вяло Мария. Нямаше сила дори да говори.

- Хляба ни е още топъл, - започна да предлага стоката си мъжа. – преди малко ги изкарах от пещта!

Надя гледаше топлите питки и франзели, чиито аромат ги „посрещна" още от улицата. Устата ѝ се напълни със слюнка при вида на вкусните изкушения.

- Ето този хляб. – Мария посочи към топлият бял хляб. За нея нямаше никакво значение какъв ще е, стига да нахрани дъщеря ѝ.

Пекаря изгледа дриплите отново отгоре до долу. Все още се съмняваше, че ще могат да си платят. Преди да им опакова хляба, реши първо да разбере дали имат пари. Беше се случвало клиенти да грабват хляба и да си тръгват без да платят.

- Пет лева.

Мария стисна сребърното бижу в ръката си. Годежният ѝ пръстен бе единственото, което ѝ остана от покойният ѝ съпруг. Пусна го в протегната ръка на продавача, с надеждата, че все пак ще нахрани дъщеричката си.

Пекаря огледа благородният метал в дланта си, намръщи се. Знаеше си, дриплите нямат пари.

- Че кой ти иска пръстените?! – викна той и хвърли бижуто по жената. – Марш оттук, скитници! – продължи да вика по тях хлебопекаря.

- Моля те! – примоли се майката със сълзи на очи, ала те не трогваха закоравялото му сърце. – Детето ми е гладно!

- А, моите деца кой ще нахрани? – ядоса се още повече пекаря. – Марш оттук, просяци!

Майката грабна момиченцето си в прегръдката си досущ като майка-орлица и изфуча през вратата. Сълзите замъгляваха зрението ѝ, но Мария не спря да тича с детето на ръце. И днес детето ѝ щеше да заспи гладно.

Скитаха се по улиците, докато слънцето не обагри небето в оранжеви нюанси. „Какъв красив залез!", помисли си Мария, докато събираше съчки за огън. По това време на годината денят бе топъл, а нощта – студена.

Надя се бе облегнала на дървото на малката полянка, където бяха спрели да пренощуват.

Мария струпа клонките в малка купчинка и започна да върти пръчката в ръцете си, докато изсъхналите клечки и листа не пламнаха. Наниза на импровизиран шиш малкото парче месо и го сложи над огъня.

„Днес детето ми няма да заспи гладно!", мислеше си Мария, докато с едната ръка въртеше шиша над огъня, а с друга притискаше плата към кървящата рана…

КРАЙ

ГАБРИЕЛА ПЛОЧЕВА®