вторник, 2 юни 2020 г.

По неволите на един бездомник (РАЗКАЗ)

Източник: Facebook

Дядо Ставри хвана двете страни на тънката шуба, която бе открил в боклука миналата седмица, опитвайки да се предпази от студа, ала неуспешно. Лютият вятър все откриваше пролука, през която да влезе.

 Беше краят на декември, ходилата му потъваха в снежната покривка. Гологлавият мъж едва вървеше, мокрите му крака, се бяха вкочанили от студ. Беше гладен, много гладен. Днес не успя да събере дори лев, за да си купи хляб. Механично постави ръката си върху къркорещият стомах.

Дядо Ставри ненавиждаше това време от годината – студено, мокро и безлюдно. Щеше ли да оцелее до пролетта, питаше се докато джвакаше по снега. През целият ден се бе молил да срещне някой добър човек, който да се смили над него и да му даде пари поне за едно коматче хляб, ала такъв не се намери.

Минувачите, които минаваха покрай него се правеха, че не виждат съсухрената му пигментирана, протегната ръка напред, молеща за милостиня. Някои дори извръщаха поглед встрани, не искаха просещият дядо да помрачава празника им.

С последни сили старецът продължи да върви към насрещната жилищна сграда. Седна да си почине под навеса. Знаеше, че няма много време за почивка, хората не обичаха разни скитници да „дремят“ пред дома им, чувстваха се заплашени.

Миналата година се бе спрял под стряхата на една голяма къща, тъй като беше завет. Щеше да остане само, докато настъпи утрото, после щеше да си тръгне, опита се да обясни това и на стопанина, бог му е свидетел!, но онзи излезе разярен никакви думи, не успяха да го вразумят. Не се смили нито от молбите му, нито от сълзите му, а продължи да го налага.

Мириса на цвърчащите пържоли на скарата, напълни устата му със слюнка. Колко гладен беше само! За миг му мина безумната идея, да почука на вратата и да помоли хората за едно крайшниче хляб, но спомена за боя, който му хвърлиха миналата година, го спря.

Едва се бе възстановил след това. Нямаше нито лекар, нито болкоуспокояващи. Добре, че тогава една баба го бе съжалила, носеше му хляб, понякога и топла боб чорба, в малка кутийка. Цял живот щеше да ѝ бъде благодарен. Ако не беше тя, вече щеше да е мъртъв.

Ще се запитате, добре де, защо му е да живее? Няма покрив над главата си, нито семейство, при което да се прибере, защо просто не се предаде на милостта на бога?

Не зная, нито пък той. Зная само, че се радваше на всяка минута живот.

Дядо Ставри облегна гологлавата си глава на студената стена и затвори за очи. В съзнанието му изникнаха образите на мъж, жена и двете им дечица. Бяха се събрали около коледната трапеза. Всички бяха много щастливи, говореха си, хапваха си от печеното свинско месо и си разменяха подаръци.

Когато отвори очи, вече не чувстваше студ и не виждаше. Нищо.

„Мъртъв ли съм?“, запита се старецът, който опитваше да различи нещо в мрака. „Трябва да съм умрял.“, отговори си сам дядото. „Не виждам светлините на уличните лампи, не чувствам жестокият вятър, брулещ лицето ми…“. Коремът му пак изкъркори, нима и мъртвите усещаха глад?

-       Камерата е готова. – чу мъжки глас в далечината.

-       Чакай, да събудя старчето. Никой няма да гледа видеото, ако глупака спи. – чу друг да му отговаря, а в тона му личеше весела нотка.

Дядо Ставри бе объркан. Очевидно все още бе жив, но какви бяха тези мъже, които си говореха за него? И къде изобщо се намираше? За какво им беше необходима тази камера? Да не би мъжете да са репортери? За него ли ще правят репортаж?

-       Хляб. – примоли се дядо Ставри, с надеждата, че непознатите ще го нахранят.

Смехът им се заби надълбоко в сърцето му, които и да бяха странницте нямаше да го нахранят. Продължиха да се смеят, сякаш клетият човек не ги бе помолил за парченце хляб, а им бе разказал много смешен виц. Дядо Ставри избърса потеклата сълза с опакото на ръката си. Мъка раздираше душата му, що за хора бяха те? Не се гневеше, че не искаха да го нахранят, ало звънкият им смях, бе като сол в раната.

Светлините едва не го ослепиха, Ставри стисна силно клепачи и бавно ги отвори, опитвайки да привикне със светлината. Усети две силни ръце да го хващат изпод мишниците, за да го изправят.

-       Уф, че вониш! – каза мъжът, който го държеше.

Вкочанените нозе на дядо Ставри едва се държаха, добре, че беше мъжът, който го подпираше, за да не се сгромоляса на пода.

След като свикна с осветлението на лампите, дядо Ставри разбра, че са в някакъв огромен гараж, по средата имаше голяма камера, а зад нея едър мъж. Гиганта, който му помагаше да върви го просна на пода пред мигащата червена лампа.

Дядо Ставри все още не можеше да разбере какво се случва. Кои бяха тези и защо го бяха довели тук? И за какво им е камерата? Нещо му подсказваше, че няма да правят репортаж за него. Тогава какво…?

-       Легни! – заповяда му исполина и дядото го послуша. След като легна по гръб, мъжът сложи някакви вериги на крайниците му.

-       Какво ще правите с мен? Защо ме оковавате? – попита с треперещ глас стареца.   

-       След малко ще разбереш. – каза мъжът зад камерата.

Другият, който го бе оковал, изчезна някъде. Дядо Ставри започна да се плаши. Не беше на добро тая работа. Защо им е на тези непознати да се занимават с него? Какво щяха да спечелят? Дали не си мислеха, че могат да искат откуп? Ако бе така, само си губеха времето. Ставри нямаше семейство, което да плати за освобождаването му, а на хората едва ли им пукаше за някакъв бездомник, та да платят на похитителите.

-       Момчета, пуснете ме. Нямам семейство…

-       Знаем, старче! Точно затова си идеален. – отвърна му оператора.

Гиганта, който си беше сложил черна маска със зловеща отворена уста, се върна, а в ръката си носеше голям сак.

-       Готов ли си?

-       Да. – отвърна оператора. – И 3, 2, 1. Начало.

Исполина отвори сака и започна да изважда всякакви инструменти от там. „За какво му са? Какво ще прави с тях?“, запита се дядо Ставри наум.

Маскираният мъж взе големи клещи, размаха ги пред камерата и тръгна към дядо Ставри.

Болката от счупеното му кутре го накара да извика силно, а мъжът зад маската се изхили, насочвайки се към другият му крак.   

Когато Маската се увери, че е счупил и двата му пръста на краката, отиде до сака, за да вземе нов инструмент за мъчение.

Този път си бе харесал нещо, което приличаше на белачка за картофи.

Дядо Ставри започна да се дърпа и да шава, надявайки се да избегне поредната порция болка, ала Маската вече бе до него. Здраво хвана главата му, като не му позволяваше да я мърда и прокара белачката през лицето му, белейки кожата му като обелка от ябълка.

Писъците на мъжа проехтяха из целият гараж, сълзите му се смесиха с кръвта, стичаща се по лицето му. 

„Що за изроди бяха тези хора?!“, питаше се старецът. С какво бе заслужил тези страдания? В живота си не бе сторил никому зло. Единственият му грях бе, че е бездомен…

Маската се върна с чук. Не обръщаше никакво внимание на сълзите и на молбите на клетника. Дядо Ставри дори си мислеше, че болката и униженията му, забавляват неговият мъчител.

Прас! Пук! Прас! Пук!, Дядо Ставри чу изпукващите му колене под ударите на чука. Болката бе невъобразима. Дядото плачеше като малко бебе за майка си. Но Маската нямаше милост. Не знаеше що е мъка. Вместо да се смили над стареца, изверга се върна с бормашина.

Единственото, което остана на дядо Ставри, бе да се моли смъртта да настъпи по-бързо. Не знаеше дали бог се бе смилил над него, или старостта му си бе казала думата, ала усети киселините, идващи чак до гърлото му. Това бе странно, не беше ял от дни, от какво ли ги бе получил?

Дали от болката, от желязото, пробиващо глезена му?

Маската извади супена лъжица от сака. Нагря метала със запалка.

„Какво ще прави с тази лъжица?“ Дядо Ставри вече не бе на себе си от страх. Нещата, които си представяше, докато Маската затопляше лъжицата бяха по-страшни от това, което му предстоеше. Цял ден се бе молил за малко храна, а сега той щеше да се превърне в такава…

Стареца облегна глава не студеният под, затвори клепачите си, без да обръща внимание на изтръпването в лявата му ръка. Извика образите на тъмнокосият мъж, русата жена и двете им деца – неговото въображаемо семейство. Вече нямаше мъчители. Нямаше болка. Нямаше кръв. Имаше само една тъмна бездна…

 

КРАЙ

Габриела Плочева®

Няма коментари:

Публикуване на коментар